Сол
,,Голямо уиски'' – каза момичето на бара с най-тъжните очи, които съм виждала. Обърнах се, загледах я – хубавица с дълга и гъста коса, чакаща с нетърпение своите 100 милилитра утеха, гледаща тъжно, объркано и жадно. Трескаво чупеше пръсти, сякаш чакаше някой и често поглеждаше в телефона си най-вероятно по навик. Изля уискито в устата си на два пъти и поръча второ с измъчена от горчилката на алкохола физиономия. Второто се стече по гърлото ѝ със същата бързина и още преглъщаща измърмори,че иска трето. На повечето мухи на бара погледа е празен,нейния не беше. Имаше умни, кафяви очи а дългите, гримирани мигли едвам удържаха сълзите ѝ. Някъде на петото уиски направи знак на бармана да остави бутилката пред нея.Исках да разбера какво се случва в главата на това момиче, исках да я прегърна, да прегърна мъката ѝ. Да я погаля по хубавата коса и да ѝ кажа,че всичко ще е наред и после тя тихичко да си поплаче на рамото ми. Някак си я чувствах много близка, сякаш деляхме една история, един живот, една майка. До пияната ѝ красота се навлече един младеж, който искаше да я черпи и започна да надува мъжко его със завехнали фрази на свалките. Ами не я впечатли. Дори не ѝ се говореше и само с жест на дясната ръка оформяща среден пръст го разкара от себе си. Младежа успя само да смоталеви едно ,,Много си груба'' и се върна при вече смеещите му се приятели. Загледах се по-внимателно в пияната ѝ физиономия - под очите ѝ имаше черни засъхнали следи, косата ѝ вече не беше толкова перфектна, беше поразрошена, ръцете ѝ вече не трепереха, може би защото вече се подпираха на чашата. Черният ѝ панталон беше в пепел, след третото голямо неволно бе започнала да тръска цигарите върху себе си. След няколко мига се хвана за червената, подпухнала уста. Помислих: ще повърне. Ръката ѝ се изкачи нагоре, тя разтърка вече омазаните си очи и заскимтя, заплака с тих глас.Тресеше се в опит да поеме чист въздух без тъга, помъчи се да обере мъката,но не успя. Костваше ѝ много да сдържа емоциите си,но те просто не я слушаха и напираха да излязат от тялото ѝ. Тя повръщаше мъка. Бармана се доближи до нея, накара я да си плати сметката, подхвана я под ръка и тръгна да я изкарва от заведението. Последвах ги по стълбите нагоре и точно до входа се спрях от ужас. До входа имаше огромно огледало. Срещу мен стоеше същото момиче и полюлявайки се ме гледаше от огледалото. Обърнах се, нямаше никой зад мен... уви, момичето бях аз.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Десислава Данчева Всички права запазени
