Сол
,,Голямо уиски'' – каза момичето на бара с най-тъжните очи, които съм виждала. Обърнах се, загледах я – хубавица с дълга и гъста коса, чакаща с нетърпение своите 100 милилитра утеха, гледаща тъжно, объркано и жадно. Трескаво чупеше пръсти, сякаш чакаше някой и често поглеждаше в телефона си най-вероятно по навик. Изля уискито в устата си на два пъти и поръча второ с измъчена от горчилката на алкохола физиономия. Второто се стече по гърлото ѝ със същата бързина и още преглъщаща измърмори,че иска трето. На повечето мухи на бара погледа е празен,нейния не беше. Имаше умни, кафяви очи а дългите, гримирани мигли едвам удържаха сълзите ѝ. Някъде на петото уиски направи знак на бармана да остави бутилката пред нея.Исках да разбера какво се случва в главата на това момиче, исках да я прегърна, да прегърна мъката ѝ. Да я погаля по хубавата коса и да ѝ кажа,че всичко ще е наред и после тя тихичко да си поплаче на рамото ми. Някак си я чувствах много близка, сякаш деляхме една история, един живот, една майка. До пияната ѝ красота се навлече един младеж, който искаше да я черпи и започна да надува мъжко его със завехнали фрази на свалките. Ами не я впечатли. Дори не ѝ се говореше и само с жест на дясната ръка оформяща среден пръст го разкара от себе си. Младежа успя само да смоталеви едно ,,Много си груба'' и се върна при вече смеещите му се приятели. Загледах се по-внимателно в пияната ѝ физиономия - под очите ѝ имаше черни засъхнали следи, косата ѝ вече не беше толкова перфектна, беше поразрошена, ръцете ѝ вече не трепереха, може би защото вече се подпираха на чашата. Черният ѝ панталон беше в пепел, след третото голямо неволно бе започнала да тръска цигарите върху себе си. След няколко мига се хвана за червената, подпухнала уста. Помислих: ще повърне. Ръката ѝ се изкачи нагоре, тя разтърка вече омазаните си очи и заскимтя, заплака с тих глас.Тресеше се в опит да поеме чист въздух без тъга, помъчи се да обере мъката,но не успя. Костваше ѝ много да сдържа емоциите си,но те просто не я слушаха и напираха да излязат от тялото ѝ. Тя повръщаше мъка. Бармана се доближи до нея, накара я да си плати сметката, подхвана я под ръка и тръгна да я изкарва от заведението. Последвах ги по стълбите нагоре и точно до входа се спрях от ужас. До входа имаше огромно огледало. Срещу мен стоеше същото момиче и полюлявайки се ме гледаше от огледалото. Обърнах се, нямаше никой зад мен... уви, момичето бях аз.
© Десислава Данчева All rights reserved.
