Ами приятно е да си в компанията на хубава жена, и неволно под масата да са допрени коленете ви. Еротично, нали. Как се смеехме като по-малки, като ни казваха за нещо полувъзможно '' Все едно е да лижеш захар през стъкло ''.

Дали и тя ме харесваше, а се правеше на недостъпна, или има нещо друго което умело прикриваше.

Внезапно погали дланта ми, погледна ме

- Петро, докато не съм забравила, Госпожа, собственик на холдингова компания, търси верен служител за личен шофьор, бодигард, придружител-секретар... Много длъжности нали, но и заплатата е добра 3500 евро. Какво ще кажеш.

Нещо ме парна под лъжичката, 3500 евро никак не е малко, но няма да имам рахат ден и нощ, ела тук, отиди там... но поне сигурни 3500 евро, доста повечко от колкото в Информационно обслужване. Заслужава си, и без това нямам сериозно момиче, та да ме ревнува когато закъснявам, а Омония-мацките неделен ден са там и чакащи.

- Добре, интересно предложение, но ще мога ли да се справя. Вие ме препоръчвате, но ще ме харесат ли, все пак това е сериозна и отговорна работа да отговаряш и за друг човек - колебливо попитах.

- Ще те харесат, другите да не са  били по-добри. Просто на госпожата ѝ омръзнало да е всичко това и ме помоли, ако имам подходящ познат. Ето ти адреса, утре в 10 часа ще те чакат. Знаеш ли къде е това, минавали сме пешком  много пъти от там, паметника на Колокотрони дето е яхнал коня, вдигнатата  му ръка сочи сградата на холдинговата компания.

                Госпожа Варвара Белмонд, приятно изглеждаща жена, с бял кичур коса на фона на останалата черна, не е посивяла от годините, а изглежда си е естествено черна. Елегантния  костюм ѝ стоеше сякаш моделиера го е създал специално за нея, снежнобяла  риза, изящни ръце и поддържани нокти. Истинско аристократично бижу.

Задаваше обичайните въпроси, уж случайно мина на френски, после прехвърли на английски, отговарях ѝ с усмивка на езика на който тя ми говореше. Остана видимо доволна от първата ни среща, или по-скоро ме хареса и нае на работа.

Смених черния костюм  със светло сив, бялата риза със светло синя, вишнево червена вратовръзка. Да не станах моден подвижен манекен. Живееше  около парк Умито в Холарго, даже бих казал че сме съседи, в голяма двуетажна къща, вероятно преустроена сега в модерен стил, защото огромни прозорци гледаха към планината Умито. В двора високи финикови палми ги прикриваха от любопитни погледи. Оградата беше масивна  желязна ограда с някакви орнаменти по нея, завършващи с остриета от нераждавейка стомана, които лъщяха на слънчевите лъчи като сребърни.

Пристигах до къщата с Фордчето си, спирах на малко паркингче, оглеждах спрялите коли там.

И винаги пак 5-10 минути преди 9 часа, изкарвах   сужебния черен Мерцедес от гаража,  прибърсвах праха, ако има, чаках я пред входа, поздравявам, отварям, затварям задната врата с усмивка, чакам нареждане къде да карам и тръгваме.

Както обикновено не задавах излишни въпроси и не показвах, че нещо ме радва, тормози или съм недоволен. Бях сдържан и приятно учтив с всички. Не се правех на важен, защото возех Госпожата, а винаги се стараех да им помогна с нещо ако имат нужда, и то на пръв поглед с обикновени неща, настройка на компютри в мрежа, подмяна на свързващи  кабели, поправка на неработещ механизъм на стола. Не странях от тях когато ме поканят на офис-кафе

Придружавах кирия Варвара,  редом до нея  с чанта-куфарче, бях си я кръстил подвижна канцелария, защото вътре имаше всичко, от кламери и тиксо, до моливи, разноцветни химикалки, линийка и папки с необходимите документи , в зависимост дали ще ходим по други офиси на срещи или из холдинговите. Бях особено внимателен и при шофирането, не се навирах  в другите коли като кавказки коч в стадо, не заради друго а с мисълта, че возя по-особен пасажер,... ами, ако одраскат такава скъпа кола или някой ме засече на светофар. Хайде, не ми се мисли.

- Не е сгрешила госпожица Лазариду с препоръката си - изтърва се веднъж кирия Варвара - Тя е много добро момиче, е малко не ѝ върви в живота, в личен план де, не е семейна все още... А ти семеен ли си Петро. Сигурно имаш Университетско образование, разбираш от толкова много неща. Даже и от растителна защита.

Наблюдавах из другите дворове изсъхнали финикови палми, днес я гледаш зелена, а след няколко дни увехналите клони се свели до земята. А се оказа някакъв паразит, подобно на червей, загнездил се във върха и яде дървесината надолу. Нали бях и своего рода градинар, а и аз имах в двора си две финикови палми, е хайде, като джанките по дворовете в България, навсякъде из гръцките градини ги има.  Обадих се на татко за купи и изпрати  препаратите  Карате Зеон и Нуреле и профилактично напръсках няколко пъти във  върховете на палмите с тях, по всички градини който поддържах, даже и при кирия Варвара. Спасих ги.

               А новата работа ме увлече, но с нетърпение очаквах обаждане от Ана-Мария вечерно време да ме попита как е минал деня или да си обявим среща в нашето кафе-барче.   Беше  по-интересно когато сменихме столовете с дивана в заведението. Никой не ни обръщаше внимание , че сме седнали толкова близо един до друг, че бедрата ни се опират обещаващо или тя забравя ръката си за минутка сложена  малко над коляното ми.

Набрах смелост

- Ана-Мария, за всичко говорим, но нищо не казваш за себе си, само спомена, че си госпожица, и това ли е .

Тя ме погледна малко нерешително, потупа ме по крака,  пое си въздух все едно ще се гмурка във водата.

- Имах приятели, трудно е да се каже любовници. Даже с един бяхме на ръба да се оженим след по-продължителна дружба, разделихме се... вместо да се обвиняваме кой е виновен, че нямаме деца, може би вината е в мен или несъвместимост. Бях се заела с разни изследвания, но повече слушах подмятания, отколкото адекватно лечение, ако  има нужда от такова.

Дали съм  погледнал по-особено, похотливо в междукрачието й

- Какво, искаш да се пробваш ли, студена жена съм - ме контрира тя

- Не, студени жени няма, има неспособно мъже да й дадат топлина, да разпалят огъня

Ето какъв философ съм станал, повтарям навсякъде тази максима, но е истина.

Сега тя ме погледна особено

- Така си мислиш

- А, не е ли така - отговорих

Тя завъртя глава неопределено , ама като ''да'' или по-скоро като '' не''. Притвори очи смирено и ръцете й сгъваха и разгъваха някаква салфетка.  И  отново  най-омразното ми, тишината и  бездумието.

              След зачестилите ни срещи на кафе, вървяхме хванати под ръка, тя опряла замечтано глава в рамото ми, усещах  нежната й ръка доверчиво отпусната в дланта ми. Не се чувстваше неудобно ако я прихвана през кръста или прегърна през рамо. Пътьом си говорехме смехории, издебвах момента да я натисна по нослето за поредната изречена шега, или 

- Заслужаваш целувка по бузката,... еха, и по другата за да не се разсърдят. Ами устничките къде ги забравяме...- смеехме се и се целувахме даже и под уличните лампи.

Беше ни наистина по детски интересно.

- Петро, до тук - казваше тя някъде по разходката ни - Нататък знам пътя. Благодаря ти, до следващия път.

Какво да правя, щом така го намира за нормално, така да бъде.

Следва продължение...