Беше топъл октомврийски следобед, но улиците пустееха, защото беше работен ден. Само в парковете и градинките имаше повече хора, предимно пенсионери, които се наслаждаваха на хубавото време и се молеха то да продължи поне още някоя и друга седмица.
Редник Райков се прибираше пеша от една среща с приятели от гимназията, които не беше виждал от години. Отпускът му изтичаше след няколко дни и щеше да се наложи да се връща в поделението. А толкова неща от заплануваното не бе успял да направи, че му ставаше криво. На всичкото отгоре годеницата му Мирослава работеше като луда в един супермаркет и вечер бе капнала от умора и в лошо настроение, а когато си легнеха нощем, често заспиваше по време на опитите на Райков да я предразположи към секс. Двамата бяха заедно вече четвърта година, но като че ли любовта помежду им охладняваше. А може би просто отношенията им бяха в някаква криза.
Може би сега е времето да кажа, че редник Райков си имаше и първо име, което беше Иван. Фамилията и длъжността му във въоръжените сили посочих в желанието си да измисля заглавие, което да заинтересова отегчените от писанията ми читатели. Не че заглавието има някакво значение, а може и да има. Както и да е. Ето какво се случи.
Иван вървеше бавно по тротоара и си тананикаше някаква стара мелодия. Беше леко замаян, защото бе изпил три бири и една чаша водка, но иначе се чувстваше прекрасно. Не му се прибираше вкъщи, понеже Мирослава беше на работа, както винаги, а самотата го депресираше. Отскочи до апартамента на едно от своите бивши гаджета. Двамата седнаха в кафенето пред блока и си побъбриха. Оказа се, че тя си е намерила работа в някаква фондация и изкарва много добри пари. Оказа се и че се е омъжила преди година и че не се интересува от сексуални забежки. Разделиха се с ръкостискане и неловка прегръдка.
Иван тръгна към къщи, броят на изпитите от него бири вече наброяваше пет.
Някакъв човек се суетеше и псуваше пред отворения преден капак на един чисто нов фолксваген. В далечината виеха сирени.
- Хей, приятелю, би ли ми помогнал? – попита човекът.
- Няма проблеми, стига да мога.
- Я седни зад волана и се опитай да запалиш, че тази бракма ми скъса нервите.
Иван се настани на шофьорското място и завъртя ключа. Чу се само протяжното виене на стартера.
- Я пак. – Нищо.
- Да не си я задавил? – попита Иван. Онзи не отговори. Не се виждаше какво прави заради вдигнатия капак, но явно продължаваше да ровичка нещо.
В този момент изскърцаха спирачки и до фолксвагена спря полицейска кола. Двамата полицаи, които изскочиха от нея, не изглеждаха в добро настроение, а и бяха извадили пистолетите си.
- Не мърдай, ръцете на волана!
- Ама аз, нищо не съм направил – проплака Иван. На дланите му щракнаха белезници.
- Ще се изясни какво си направил и какво не си направил. Къде са ти документите?
- А, и военнослужещ на всичкото отгоре! Мръсник с мръсниците!
- Ама аз нищо не съм направил, един човек ме помоли да врътна ключа… - Обаче онзи мъж се бе изпарил яко дим.
- Разправяй ги тия на баба ми. Влизай в колата!
Откараха го в управлението.
После се почна едно писане. Десет пъти едно и също. Впоследствие се оказа, че фолксвагенът е бил краден и че при преследването шофьорът му е прегазил дете, пресичащо на пешеходна пътека.
Адвокатът гледаше доста скептично на версията на Иван и час по час го подканяше да си признае всичко, за да не се влошат нещата още повече. А те бяха вече достатъчно лоши – кръвните проби показваха, че е изпил сериозно количество алкохол. Освен това бе изровено едно старо дело – на седемнайсетгодишна възраст Иван бе откраднал кола, ей така, за да покара, ала го бяха хванали. Всичко тогава се бе разминало с дърпане на уши, но сега…
- Не искам да те плаша, обаче те чака затвор – каза адвокатът и си събра документите.
Отвън, някаква групичка хора крещеше:
- Смърт за убиеца! Смърт за убиеца!
На следващия ден годеницата му дойде на свиждане, беше подпухнала от плач и изглеждаше състарена с десет години. Каза, че много ù се иска да вярва на глуповатите му оправдания, но не е малоумна. Тръгна си без да му каже и една добра дума.
Съседите бяха ужасени от случилото се. Трудно им беше да повярват, че Иван се е напил, откраднал е кола и с нея е прегазил дете, но от друга страна знаеха, че на този свят се случват какви ли не неща, а пък и Иван си бе малко буен по природа.
- Прищракало му е нещо в главата за момент и ето на, затри си живота от глупост момчето – каза една възрастна жена и зацъка с език.
Мирослава не беше на себе си от притеснение. Взе си една седмица отпуск, по-скоро я помолиха да излезе в отпуск, защото имаше вид и поведение на наркоманка. Случилото се направо я бе съкрушило. Да не говорим, че родителите на загиналото дете я бяха открили и ù бяха наговорили какви ли не глупости, сякаш тя беше виновна.
Не я свърташе вкъщи. Но и не ù се излизаше, беше я връхлетяла ужасяваща депресия. Чак сега си бе дала сметка колко обича Иван. А може би той наистина не бе виновен, колкото и невероятно да изглежда това? Или просто се е напил и е станала белята. От глупост.
Нещо я накара да поразпита тук-там из квартала. Женското ù чувство подсказваше, че в цялата работа е замесена друга жена. Незнайно защо, беше почти сигурна, че Иван й изневерява. Не че това вече имаше някакво значение, защото връзката им тъй или иначе бе облечена. Чувстваше се обаче задължена да разнищи проблема. А може би вътрешно си търсеше оправдание да изхвърли завинаги Иван от живота си. Защото хора като нея биха приели всичко, но не и изневярата.
Пъзелът се нареди точно за три дни. Мирослава първо откри мястото, където полицията бе арестувала Иван. После побъбри с бабичките в квартала и разбра, че той се е натискал с някакво момиче, малко преди арестуването. Поговори с някои от бившите му съученици и разбра коя е тях - Силвия Илиева Монева. Били са гаджета в гимназията. Но любовта ръжда не хваща, както се казва. Явно ме е лъгал през цялото време! Мирослава беше бясна, искаше да излее гнева си върху нещо. И намери върху какво – малкото ново ауди на Силвия, което бе паркирано близо до кафенето, където тя и Иван се били натискали.
Мирослава си обу кубинките и без дори да чака да се стъмни, когато се увери, че наблизо няма никого, с два здрави шута разби страничното огледало, после нарита хубаво предния десен калник, докато не се появи грозна вдлъбнатина. Искаше и се още неща да стори на горката колица, но алармата виеше бясно, освен това от отсрещния вход излезе човек. Избяга. После съжали, че не е събрала достатъчно кураж да се изправи срещу самата Силвия, а е изляла гнева си върху колата. Може би вътрешно усещаше, че Силвия не ù е виновна с нищо.
***
Един възрастен инспектор пише кафето си пред полицейската лавка. Видя един от подчинените си и му махна да дойде. Младият полицай изприпка при него.
- Днес с какво се занимаваш?
- Хулигани са повредили една кола пред блок 415.
- Какво значи повредили? Откраднали ли са нещо?
- Не, просто някой си е изкарал гнева върху нея.
- Умряла работа, захващай се с друг случай.
- Държа първо да довърша този.
- Да не искаш да кажеш, че има свидетели?
- Не, но специално тази кола има камера, която, забележи… се е включила по време на нападението.
- Значи нападателят е заснет?
- Най–вероятно, сега отивам да прегледам записа.
- Интересно. Дали да не дойда и аз да видя?
- Заповядай. Ще те запозная с новите технологии.
- Не се бъзикай с мен, младежо!
Превъртяха записа назад и всичко веднага се изясни. В 17:56 часа се появяваше симпатична млада жена с вид на наркоманка, която в продължение на около минута „обработваше” аудито. После просто си тръгваше, без да направи опит да открадне нещо.
Възрастният инспектор се замисли. Нещо в цялата работа го притесняваше. Освен това имаше чувството, че е виждал тази жена някъде.
Сети се къде я е виждал, когато стана през нощта по сигнал на простатата си. Преди три дена я бе видял за секунди да пуши нервно пред входа на полицейското управление. Значи може би е имала вземане–даване с полицията. И определено е имала зъб на собственика на колата. Блок 415, май скоро ходих там по повод…
***
- Върни записа с четири дена и дванайсет часа назад! – настоя възрастният инспектор
- Но защо…
- Изпълнявай!
– Но камерата се включва само когато алармата се е задействала.
– Нищо, опитай.
След десетина минути попаднаха на точното място – в далечината се виждаше как чернокос мъж се суети пред един фолксваген с разбита предна решетка, после мъжът подхваща разговор с друг мъж – редник Райков, и редник Райков сяда зад волана. Малко по-късно чернокосият мъж хуква да бяга.
– -Не може да бъде! – възкликна младият. – Алармата се е задействала от профучаваща наблизо полицейска кола. Ако гърнето ù не е било пробито…
***
Редник Райков много се изненада, че го пускат. Целият трепереше от вълнение, докато вдишваше чистия есенен въздух; нещо явно бе обърнало нещата на 180 градуса. Изненада се още повече, когато видя годеницата си Мирослава с белезници на ръцете пред една паркирана пред входа полицейска кола.
© Стефан Все права защищены