Това е само един спектакъл – за теб, за мен и за всички останали…
6:30, четвъртък вечер, театъра на центъра… старата песен на нов глас.
Залата се пълни с хора. Въздухът жужи от приказките им. Взривоопасно напрежение зад сцената. Хората се настаняват. Лампите угасват. Тежките червени завеси се вдигат. Прожекторите ме заслепяват, но това не се брои за извинение.
Сцена… аз и ти… твоите лъжи… и всички останали. Добре дошъл в спектакъла на нашия живот.
Защо само аз се осмелявам да играя главна роля, а ти се криеш в сенките? Бъди мъж, бе!
И всичко започва… или по-скоро го повтаряме наново.
Изрецитирваш си монолога – любов, съдба, обещания, щастие. Знаеш всяка една дума наизуст. Механично, добре заучени реплики, а аз, оглушала от жуженето на публиката и ослепяла от светлините на прожекторите, приемам всяка една дума за истина, всеки път.
Започвам да редя една по една репликите си: "О, Ромео, Ромео… иде ми да те хвърля от сцената! Опитах се да избягам от спомена за теб, но осъзнах, че където и ...