Спектакъл

Това е само един спектакъл – за теб, за мен и за всички останали…

6:30, четвъртък вечер, театъра на центъра… старата песен на нов глас.

    Залата се пълни с хора. Въздухът жужи от приказките им. Взривоопасно напрежение зад сцената. Хората се настаняват. Лампите угасват. Тежките червени завеси се вдигат. Прожекторите ме заслепяват, но това не се брои за извинение.

    Сцена… аз и ти… твоите лъжи… и всички останали. Добре дошъл в спектакъла на нашия живот.

    Защо само аз се осмелявам да играя главна роля, а ти се криеш в сенките? Бъди мъж, бе!

   И всичко започва… или по-скоро го повтаряме наново.

   Изрецитирваш си монолога – любов, съдба, обещания, щастие. Знаеш всяка една дума наизуст. Механично, добре заучени реплики, а аз, оглушала от жуженето на публиката и ослепяла от светлините на прожекторите, приемам всяка една дума за истина, всеки път.

  Започвам да редя една по една репликите си: "О, Ромео, Ромео… иде ми да те хвърля от сцената! Опитах се да избягам от спомена за теб, но осъзнах, че където и да отиде човек не може да избяга от проблемите си, не може да загърби мъката, да забрави лъжите и не може да заличи спомените.

  Отивайки на друго място, с други хора не значи, че ставаш моментално друг.

  Избягах от Ямбол. От всичко познато до болка, от всички приятели, доброжелатели, роднини и врагове. Заличих спомените си за тези хора и места, но все пак не мога да залича мисълта за теб

  Физически съм по-близо до теб от всякога, но в момента си ми толкова далечен.

   Може би започвам да се примирявам с факта, че не си моята съдба… а може би, и най-вероятно, просто обичам да страдам.”

   Стоиш и ме гледаш като тръба. Нямаш си и идея за какво става дума, нали?

  Доброжелателите повтарят, че се самоунищожавам.

  И какво, ако е така? Все пак това съм аз – душевен мазохист. Странно, но обичам да се самоунищожавам и да се изграждам наново.

  И знаеш ли какво? Май даже не става дума за теб в този случай.

 „Оставете ме намира!!!”

 Изричам последни реплики с усмивка на лице и с топли чувства в душата: ”Майната ви!”

  Завесите падат. Хората си отиват. Залата се изпразва. Светлините изгасват. Идеална тишина, перфектен мрак… Отново стоим един срещу друг, но вече няма какво да си кажем.

-   Аз тръгвам…

-   Чакай, шоуто трябва да продължи!
-   Да, но без мен…

Сега си сам в мрака, сам в тишината.

И все пак това отново не е края на света, а само поредната трагедия, няколко реда глупости на килограм.