Андрей умря, надвесен над клавиатурата.
В последните месеци често късно нощем бе мислил за този момент, докато лежеше в леглото си, мъчен от най-упоритото безсъние, което можеш да си представиш. Тъпо е да те мъчи безсъние, когато живееш в някаква смачкана и изхвърлена в кошчето реалност, нищо не ти се случва и вече отдавна си наясно, че животът просто не си струва усилията да бъде живян. Единственото хубаво нещо са сънищата, защото в тях всичко е такова, каквото би могло да бъде наяве, а не е... именно липсата на сънища мъчеше Андрей, не липсата на сън, знаеш, липсата на спане... Всъщност, най-вероятно той толкова тъгуваше по своите сънища, само защото именно тях не можеше да има... заради безсънието.
Вечер си мислеше всичко това и когато всичките му самосъжалителни и жалки мисли се свършеха, започваше да си представя...
Представяше си как грижливо ще напише предсмъртна бележка, ще я остави на нощното шкафче, ще вземе от него симпатичните бели хапченца, идеално кръгли и почти блестящи ...