Споко

Хамлет не го познавам, само съм чувал това-онова  от него. И за мене вечният въпрос винаги е бил "какво ще ядем сега", забил поглед в утробата на хладилника къмто дванайсет вечерта. До там.

И също като него стигам да границата мрачна на лудостта и паниката ако в кутията няма хляб. Нещо атавистично предполагам. Може би трябва като кучетата и аз да си заравям нещо някъде си за всеки случай.

Защо винаги огладнявам малко след вечеря за мене си е загадка.

Какви отвлечени теми са ги вълнували хората едно време също ми е загадка.

Викам си: Значи не са били гладни, мамицата им. А щом не са били гладни, значи добре са си живеели, и са се чудили заради какви философски въпроси и любовни трепети да си теглят куршума. Или шпагата.

Да си теглят шпагата, може би е по - правилно да се каже историческо погледнато.

"Салама свърши, остана боба."

Стряска ме гласът на баща ми, който винаги успява да ме издебне. Разбирам го. Но сега не търся ракията.

Не знам защо си е навил на пръста, че точно нея търся.

В светлината на отворения хадилник всичко придобива зловещ оттенък.  Ходят като призраци. Той и майка ми, и ми се появяват изневиделица  в най-неподходящите моменти.

Като например в сюблимният момент на коитуса, за да ме питат после мацките: Ама ти с вашите ли живееш?

Упорито не искат да ми съблюдават територията, изхождащи вероятно от теорията, че това което е излязло от дупе ти няма как да е нещо чуждо, и отделно от тебе. Да са ми живи и здрави.

Въпроса сега е друг - какво да се яде когато няма кой знай какво в белия долап.

Човек е оцелял защото е бил изобретателен, нещо ми нашепва и отварям буркана с лютеницата, гарнирам с няколкото парченца кашкавал, и  захаросания мед. Трябва да се оцелява. Един живот живеем в края на краищата. Да я нахраня тая душа, да се поотпусне и тя малко.

Ликувай душо, за утре ти обещавам, че ако не забравя ще взема хляб. И семки.

Въобще много е неудобно да живееш с родителите, като стана на въпрос.

Много е неудобно да ти натякват непрекъснато и да те питат какво смяташ да правиш с живота си, няма ли да се местиш, и други такива когато си станал на четиредесет лазарника.

Не знам само моите ли са такива циници.

Аз по принцип се оправям с всякакви. Оправям им компютрите на хората дистанционно, и съм срещал какви ли не ненормалници по широкия свят на компютърните неволи. С близките обаче ми е трудно. Все нещо им пречи.

Лулата ми фунтяла, светил съм им до късно, булдога ми лаел.

Що това така, що онова, каква е тая дето хърка, какъв е тоя дето два часа не излиза от тоалетната. Човек да не си покани гости. Родителите са неприятно племе. Чудят се за какво да се хванат, и все нещо искат.

Сега искат внуче.

Те кучето ми едва гледат, как да им поверя нещо по-отговорно ?

Внуче им се приискало. Хайде стига.

Но да не се водим по чужд акъл, викам аз, и да не се връзваме на подобни провокации. Само клатя глава и викам: "Споко, ако е рекъл Господ все някой ден ще стане." Мир да има.

"Ще стане, ще стане, ама то и жена трябва за тая работа" вика баща ми.

"А пък с тия пикли дето ги водиш...."

Нали ви казах, че много обича да обижда, и няма много цедка на устата си. До болка откровен е дъртия и обича да занимава хората с проблемите си.

Повтарям мантрата "Споко" още няколко пъти, и той суркайки крака изчезва.

Животът е красив.

Винаги е бил такъв, и такъв ще бъде. Само не и моя. Мъки. "Мъки и неволи".

Това би трябвало да е заглавието на моя.

Казват, че животът е песен, че някой си бил изпял песента и други подобни метафори. А аз даже не мога да я почна нещо тая моя песен. Както и да е. Важното е да сме живи и здрави.

Някой някога е казал, че всяко отиване на работа в мирно време е равносилно на подвиг. Прав е бил човека. За това работя дистанционно. Никога не съм се чувствал герой.

Навън започва да вали, нощна смяна съм, екранът свети. Имам вече някакви заявки от Джакарта и Момбай. И да не ги оправя поне ще си поговорим и ще се посмея с акцента им. Къртят. Споко. Животът е красив. И въобще както казва мама - един живот всякак минава.