Спомен за усмивка

     - Хей! - опитвам се пак да достигна до теб. Поглеждаш ме за миг. Болка. Толкова е болезнено, всеки път, но аз продължавам. Мисля си, че не мога без да те видя дори за миг. Отново боли.

     - Хей! - за секунда и тишината пак изпълва мястото между нас.

Поглеждам към небето,  сиво и мрачно, носещо невидима тежест. Усмихвам се за това, че пак постъпвам по същия начин. Може би не забелязваш притеснението ми, може би дори не ме чуваш, може да искаш да се махна. Ала съм зависима от присъствието ти. Дори и да ме мразиш.

   - Виж – посочвам небето. - Там е различно. Синьо е.

   - А, да. - колко незаинтересуван си.

 Боли. Не мога да направя нищо. Защо изобщо го правя, след като се страхувам, че това е просто мания. Боли. Какво да направя?

    - Знаеш ли… - започвам с нова глупост. Не знам какво говоря, но го изричам. Отговаряш, не мога да чуя. В главата ми се носи някаква мелодия. Далечна. Навява болка. Отново. Боли. Винаги достигам до болката, но не я разбирам. И теб не мога да разбера. Желание. Цел. Страдание. Видение. Болка. И започвам от начало, но следващия път ще избягвам болката.