МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО

                                                                           ИЛИ

                                                    Из дебрите на  външната търговия на НРБ

          Преди няколко дни ви разказах как попаднах в системата на външна търговия, отдавнашна моя мечта.

Беше 1974 година, месец Октомври, когато бях назначен за директор кантора в ДТП “ Машиноимпорт”.

Разочарован от факта, че в Интерпред бях пренебрегнат да бъда назначен за директор на бюро “Лозен” ( всички бюра носеха имена на планини или върхове и бяха специализирани по страни), въпреки, че бях един от основателите на бюрото и дълго бях и.д на директора Анчо Досев, след заминаването му на работа в Ливан. Но един съкратен служител на ДС ми зае мястото.  Работейки като директор на представителството на италианската фирма “Италимпекс”, бях придружавал делегация на  “Машиноимпорт” водена от генералния  директор Т.Ц, в Италия. Именно той ми предложи да поема кантора 33, за внос на шевни, трикотажни, комунално-битови и обувни и  кожарски машини. Обемът на вноса беше доста голям, номенклатурата много разнообразна и никак нямаше да е лесно, тъй като до тогава, в продължение на 8 години се бях занимавал с посредническа работа и бях работил само с фирми от западните страни, или както беше прието ги наричахме капстрани, т.е капиталистически. Със соц страни никога не бях работил и не познавах механизмите за търговията с тези страни. А те се различаваха много от нормалните бизнес отношения в западния свят. Каква беше разликата ще ви разкажа по-късно.

33-та кантора на “Машиноимпорт” се състоеше от четири сектора: шевни машини с  ръководител Спас Кръстев, трикотажни машини с ръководител Ганка Стайкова, комунално-битови машини и гладчна техника с главен специалист Димитър Стратиев и машини и съоръжения за обувната и кожарска промишленост с секторен Антон Раев.  И  четиримата ръководители сектори бяха с голям опит, познаваха прекрасно машините, фирмите доставчици, и всички са били потенциални кандидати за директорското място. След като бившият директор на кантората  Л.Зарев, е бил издигнат за търговски директор, Стайкова е била абсолютно уверена, че ще стане директор на кантората. Но както  мене ме пренебрегнаха в Интерпред, и тя беше пренебрегната в предприятието, където беше работила много години  и познаваше номенклатурата, фирмите, вътрешните клиенти и всичко необходимо за успешна работа. Но, не стана и и докараха директор от вън.

Историята си имаше опашка. Генералния директор и заместника му отговарящ за тази кантора не бяха в блестящи отношения. Бившия директор на кантората, и заместник главния са били комбина и са държали главния настрани. И Т.Ц-генералния директор, искаше да има свой човек за директор на кантората,  да забие клин в “мафията”, както той нарече подчинените си, пред мене. Беше откровен и ми каза, че ще ми бъде изключително трудно. “Ще се пребориш ли”,-ме попита. Да, отговорих аз, макар че не бях много сигурен. Но обичам предизвикателствата и смело се хвърлям в битките. Разчитам и на късмета си. Роден съм под щастлива звезда. В техникума, когато трябваше да се тегли някакво жребие, моите съученици винаги ме караха аз да тегля. Смятаха ме за човек с късмет. Може би има нещо вярно.

И така с министерската заповед в ръка, през Октомври 1974 година, бях представен на кантората като новия им директор. Познавах само Спас, който ми беше колега от ВАВТ-Москва.

Кантората наброяваше  12 човека, по трима в сектор. Всеки сектор имаше по двама стоковеди и по един икономист. Стоковедите обработват сделките, водят преговори с фирмите доставчици и задължително говорят поне един чужд език. Икономистките( главно жени) се занимават с фактурирането към вътрешните клиенти, подготвят разпределението на машините по Първо направление, според заявките и възможностите. По принцип не ходят на преговори с фирмите, нито пък на задгранични командировки.

Веднага след  встъпването ми в длъжност, при мен дойде Г.Стайкова и заяви, че иска да напусне. Беше обидена, че не са я направили директор кантора. Поканих я да седне и й разказах моята собствена история.  А тя съвпадаше 100% с нейната. Нали бях изпитал същото разочарование, същата обида. Разбирах я отлично.

“ Ако твърдо сте решили няма да Ви спра, но не се подавайте на чувствата си. Помислете добре, Вие обичате работата си, плувате в свои води, тежите на мястото си. Където и да ви отведе обидата, няма да се чувствате конфортно, както аз не се чувствам тук засега.” И Ганка остана и работихме прекрасно, тя беше много добър специалист.

Другият потенциален кандидат за мястото е бил Антон (Тони) Раев.Занимавал се много дълги години с вноса на обувни и кожарски машини, още от времето на “Пиринимпекс”. Познаваше перфектно машините и фирмите доставчици. Беше много умен, но с режък характер. Не търпеше глупавите и незнаещите и им се подиграваше съвсен открито, и мнозина не го обичаха. А връзката му с икономистката на сектора беше обществена тайна.  Цялата кантора с интерс следеше как ще се развият отношенията между Тони Раев и новия директор. Но много бързо аз оцених неговите качества, а и той моите и станахме хубав тандем. За голямо разочарование на мнозина сеирджии.

В постояния екип на Плодвивския Мострен Панаир, винаги бяхме двамата с Тони, а другите идваха за ден два при необходимост.

През 1975 година, държавата издаде 241 Постановление на МС, с което бяха отпуснати много милиони за внос на машини и съоръжение по Второ направление. Беше планирано сериозно развитие на Леката промишленост с оглед задоволяване растящите нужди на населението с качествени стоки, както и за увеличение на износа, особено за капстрани. След това постановление, се появиха и “Ж”-тата, протоколи за повдигане на “жизненото равнище”, вече не помня номерата им, но бяха няколко. И нови милиони валутни лева, главно  за внос от капстрани. Обема на работата ни се увеличи чувствително, може би с 50%, и достигнахме до обеми от 75-80 милиона по 1-во и още толкова, а може би и по-вече по 2-ро, т.е около 160 милиона внос за година. Като се има предвид, че ние внасяхме машини, а не комлектни заводи, това е огроемен обем работа. Ръковоството на предприятието отпусна  на кантората четири нови щатни бройки и окомплектовахме секторите с нови стоковеди и икономисти. Станахме 17 човека. Четири сектора по 4 души и един директор.

Тук искам да ви разкажа за една интересна сделка.

През 1975 година в състава на ДСО ” Рила”, с генерален директор Бончо Сарафов, влизаха всички предприятия за конфекция и трикотаж. По-късно се разделиха-  в “Рила” останаха шевните, а трикотажните се обединиха под името “Руен”.

За нуждите на трикотажните предприятия, трябваше да внесем много голямо количество разни типове оверлог машини. Тези машини са били доставяни от итакианският филиал на американската фирма “Римолди”, чийто представител беше един  наперен сърбин. Забравил съм името му. Сделка за няколко милиона вал. лева. Естествено изпратихме запитвания до няколко фирми вкл. “Римолди”. Получухме предложения от всички- “Юнион специал”-ГФР, “Адлер”-ГФР и други. Своята оферта  изпрати и “Римилди”. Проведохме технически разговори с тези фирми, с участието на главните инжинери на “Наталия”-Стара Загора, :Аврам Стоянов”- Трявна, “Пролетарий” - София, “Буря”- Габрово и други. След техническото изясняване и изравняване в техническо отношение, при един и същи обем, офертата на “Римолди се оказа с по-висока цена,  с 40%, в сравнение с цените на немската “Юнион Специал”. Огромна разлика. Представителя на “Римолди”, крайно самоуверен, че ние ще купим техните машини, каза, че може да даде символичен рабат от максимум 3%.

Поканих инж. Ангел Костов от “Наталия” Стара Загора, инж. Пепелянов от Трявна и главната инжинерка на “Пролетарий” София, за да обсъдим ситуацията. Разликата в цената беше огромна. Не можехме с лека ръка да платим такава цена при положение, че имаме оферта от сериозна немска фирма с много по-изгодна цена.

Директорката по теническите въпроси на завод “Пролетарий” беше категорична. “Няма да приема други машини, освен “Римолди”. Извини се, че имала важна работа и си отиде. Попитах за мнението на Костов и Пепелянов. И двамата единодушно бяха на мнение, че трябва да купим машините на “Юнион Специал”. “Грехота е да дадем толкова много пари за “Римолди”, немските са много добри,-казаха те.” “Асланян, не се притеснявай, ние сме с тебе, ме успокоиха те.” Но за по-сигурно написахме едно писмо до Генералния директор на “Рила” да дадат “технико-икономическа обосновка за високата с 40% цена на “Римолди”. Отговорът беше очакван. Технически ни устройват и двете фирми, сключете договора  според по-изгодните търговси условия. Прехвърляха топката на нас.

Естествено подписахме договора с г-н Шилер, търговският директор на “Юнион Специал”. Машините бяха доставени в договорените срокове и работеха прекрасно. А сърбинът остана с пръст в уста и с наглата си увереност, че доставчикът ще бъде той. Така беше свикнал. Защо не знам и не искам да знам!

Работехме и с японската фирма “Жуки”, която ни доставяше шевни машини както за предприятията на ДСО ”Рила”, така и за предприятията на “Местна промишленост” към  Министерство на вътрешната търговия.

От ДСО “Рила” имахме заявка за 10 броя бродировачни машини с 12 глави. Машината бродира едновремено 12 пъти една и съща бродеря, зададена на компютъра, който тогава работеше, ако не се лъжа,с перфокарти. След технически преговори с японските специалисти, нашите инжинери подписаха техническите спесификации и оставиха на нас да сключим сделаката след ценови преговори.  Подписахме договора с г-н Фокуока- предтавител на японската фирма и всичко беше наред. След два дни ми се обадиха от Дирекция “Инвеститорска” на Обединението, че искат да увеличат броя на бродировачните машини на 12. Обадихме се на г-н Фокуока да дойде на среща за да увеличим  броя на договорените машини. Той имаше офис в сградата на “Интрепред” и дойде веднага. Във вече подписания договор, поправихме бройката от десет на 12, и той си отиде щастлив, че е продал още две машини. А и ние си бяхме свършили работата.

Не се мина и час, когато от протокола ми се обадиха, че г-н Фокуока, иска да ме види спешно. Даже бяха недоволни , че срешата не е заявена за да осигурят приемна. Естествено, казах, че такава среша не е уговаряна и е по инициатива на японеца. Слязохме със Спас. Г-н Фокуока ни чакаше треперещ и блед като платно, държейки в ръка папката с договора. Попитахме какво има толков спешно и защо е толкова разтревожен. Оказа се, че бяхме увеличили бройката на договорените машини, а не бяхме увеличили цената на договора. Все едно, че ни подаряваха две машини, които не бяха по 100 даже не по 1000 долара. И г-н Фокуока щеше да изхвърчи от компанията за секунди. Тревогата му беше напълно основателна. Можеше да не приемем допълнителната поправка на цената. Въпрос на търговска почтеност.

През 1966 година, когато правех първите си крачки във външна търговия в Дирекция чужди представителства на ДСП “БУЛЕТ” работех с една френска фирма за екструдери за каучукови технически изделия. Фирмата беше изпратила фактури-проформа с моделите на машините  които ще изложи на ПМП 1966. Другарката Дудова директорка  кантората, която искаше да купи машините, те бяха две,  се срещна с търговския директор на френската фирма. При преговорите, аз бях преводачът, фрнацузина каза, че техната секретарка  при писането на фактурата е сбъркала цената на машината и помоли др. Дудова да попраят цената. Раликата не беше огромна. Тя не прие аргументите на французина и настоя да купи машините на сгрешената цена. Естествено фирмата не можеше да откаже продажбата, но уволни сгрешилата секретарка. Ето разликата в поведението на търговците. Въпросната другарка, която по-късно ми стана колежка в “Машиноимпорт” един хубав ден беше арестувана на работноти й място. При обиск в дома й,  в мазето бяха намерени десетки флакони скъпи френски парфюми, стотици химикалки, десетки калкулатори, кашони с уиски  и коняци. Подаръци които е била длъжна да обяви и да предаде в отдел Протокол. Да, но правилника не важеше а др. Дудова - парт секретар на Обединението.

Като споменах за подаръци се сетих за един весел случай през 1976 год.

На ПМП се Тони Раев посетихме щанда на една холандска фирма от която внасяхме машини за обработка на говежди кожи. Поговорихме, разгледахме изложеното от фирмата( забравил съм името й), пихме кафе.С Тони никога не приемахме да ни черпят с алкохол , когато сме на работа. На тръгване ни подариха по един, сравнително голям кашон, сувенир от Холандия ни казаха. Съгласно правилата, веднага отидохме в протокола и предадохме  получените от фирмата подаръци. “ Ооооо, много големи подаръци сте получили, по какъв повод?” -попитаха на един глас двете сътруднички на службите. “Не знаеме, не сме ги отваряли”-отговорихме дружно с Тони Раев. Отворете ги и ще видите. Когато ги отвориха, ние с Тони се превивахме от смях, виждайки разочарованите им физиономии, а двете се ядосаха и ни казаха да си съберем боклуците и се махаме. В кашоните имаше по 50 луковици на холандски лалета. Дадохме ги на един колега който имаше малка оранжерия за цветя. По-късно Спас,така се казваше колегата, каза, че лалетата били фантастични с чашка висока 12 см. Нещо невиждано в БГ .( следва)