Михаил беше първенец в отбора по бягане. Тренираше още от първи клас. Постепенно премина през различни дисциплини в леката атлетика, докато не намери мястото си в бягането. Решаваща роля за избора на дисциплина имаше треньорът му, Иван Паунов, който умееше да работи отлично с младежите. Успешно ги мотивираше, умееше да ги поощрява и не на последно място беше ненадминат в умението да калява волята и духа им.
Мишо няма да забрави тежките тренировки, когато останал почти без дъх, когато дори през главата му минаваше мисълта за отказване, как Тренера, както наричаха Иван спортистите, идваше и му подаваше шише с вода с думите:
- Вярвай в себе си, момче, ти можеш, времето ти е отлично, но можеш още по-добре, знам, направи още една обиколка, сигурен съм, че ще имаш личен рекорд!
И Мишо тръгваше, нали има отлично време и е на косъм от личен рекорд, как да спре точно сега?...
Друг път треньорът ги учеше, че победата е важна, но винаги е по-важно да помогнеш, даже на противника, ако е паднал, защото победата не е победа, ако е за сметка на човешките норми и добри взаимоотношения. Разказваше им как е загубил състезание, защото е счупил крак, но пък е спечелил приятел, противник му е помогнал да напусне трасето и то с цената на своя загуба, финиширал е чак след като му оказал помощ... А е щял да има добро време и резултат.
Днес Михаил има състезание. Отборите на всички софийски училища във възраст до 16 години ще премерят сили на бягане на 500 метра. Готов е за успешно представяне, знае че може!
Иван Паунов застава до него и му дава последни напътствия. Мишо съсредоточено кима с глава:
- Да, Тренер, няма проблем, знам това...
- Хайде, момче, успех! - тупва го по рамото Тренера.
Съдийски сигнал. Всички състезатели са на стартовата линия. Втори сигнал. Тренера мълчаливо прави тигели пред скамейките. И... Стартът е даден! Сигналният пистолет сякаш пуска пружините на състезателите и всички с все сили поемат напред. Една след друга обиколките са превзети. Михаил е начело, докато миг преди финала, на последна обиколка, не чува вдясно на себе си грохот. И вик на болка. Обръща глава и вижда момчето, което е на втора позиция как пада... За миг той се поколебава, сякаш ще продължи, но се обръща и...отива да помогне на своя съперник...
- Добре ли си? Подай ръка! Можеш ли да станеш? А да продължиш? - Мишо затрупа с въпроси момчето, което с помощта му се изправя, може да стъпи на крака си, да, боли го, но не е счупен.
- Ти можеш! Ще финишираш! Не се отказвай! - Михаил потупа съперника си по рамото и след като се увери, че ще продължи, той самият се впусна отново напред в надпреварата.
Финишира. Втори. Третият по време го изпревари, докато Михаил се занимаваше с падналия състезател. Но не беше разочарован, напротив. Радваше се, че успя да приложи на практика наученото от треньора, че колкото и да искаме да победим, не трябва да губим човечността си и чувството си за подкрепа, за грижа към човека до нас, ако е в нужда.
На стълбицата на победителите Мишо получава своя медал, а майката на подкрепеното от него момче идва при него след това и го прегръща с благодарност.
- Ти си пръв в очите ми, с постъпката си, а аз съм ти благодарна за човечността, проявена към сина ми. Благодаря ти! - разплакана казва жената, а Михаил отвръща:
- Не съм сторил нищо нетипично, просто не можех да подмина без да подам ръка, така съм научен!
Тренера потупа Мишо по рамото и му каза:
- Гордея се с теб, момче, не е напразно работата ми, приказките ми, не са напразно часовете тренировки! Остани си все такъв! Голям Човек!
© Людмила Данова Все права защищены
Произведение участвует в конкурсе:
Спортът- територия, в която качествата на личността надделяват »