(на всички неродени деца на България с обич и поклон)
Туп-туп! Туп-туп! Някой ходи нощем из стаята и вече знам кой е. Това се случва предимно по пълнолуние и мисля, че трябва да се събудя. Може би трябва да го посрещна и вероятно да купя играчки за елхата, защото вън е тъмно и студено и няма по това време никакви играчки.
Туп-туп! Туп-туп! Чувам шум от боси крачета, които припкат наоколо и ми напомнят за нещо, което бих искал да забравя; разбира се това е сън и скоро всичко ще изчезне, само не зная защо това огромно и странно пълнолуние в прозореца е толкова близко до докосване. Има нещо ужасно тъжно във всички самотни пълнолуния, понеже вещаят забрава и имат рибешки очи.
Туп-туп! Туп-туп! Вече съм съвсем наясно, че това е моето неродено дете, което някога при някакви особени обстоятелства, не трябваше да се ражда. Сега то се е завърнало и иска да ми каже нещо; чувам все по-често тъничкото му гласче в оглушителната тишина, а мълчанията са се превърнали в паяци:
- Татенце, това съм аз, ...