(на всички неродени деца на България с обич и поклон)

Туп-туп! Туп-туп! Някой ходи нощем из стаята и вече знам кой е. Това се случва предимно по пълнолуние и мисля, че трябва да се събудя. Може би трябва  да го посрещна и вероятно да купя играчки за елхата, защото вън е тъмно и студено и няма по това време никакви играчки.

Туп-туп! Туп-туп! Чувам шум от боси крачета, които припкат наоколо и ми напомнят за нещо, което бих искал да забравя; разбира се това е сън и скоро всичко ще изчезне, само не зная защо това огромно и странно пълнолуние в прозореца е толкова близко до докосване. Има нещо ужасно тъжно във всички самотни пълнолуния, понеже вещаят забрава и имат рибешки очи.

Туп-туп! Туп-туп! Вече съм съвсем наясно, че това е моето неродено дете, което някога при някакви особени обстоятелства, не трябваше да се ражда. Сега то се е завърнало и иска да ми каже нещо; чувам все по-често тъничкото му гласче в оглушителната тишина, а мълчанията са се превърнали в паяци:

-         Татенце, това съм аз, нали ме помниш? Много ми се иска да те прегърна, защото аз много те обичам! И щеше да бъде хубаво и топло с тебе и мама край елхата, защото аз исках да съм с вас; така ми се искаше да потичам около елхата! Но какво се случи, татенце, защо ви изгубих?

Туп-туп! Туп-туп! Една студена топка се е свила в стомаха ми и се върти бавно с някаква неистова непреклонност, а наоколо е така тихо, че чувам шума на звездопада. Наистина вече не мога да си спомня защо това дете не трябваше да се роди. Вероятно по някакъв нелеп начин неговата поява не се вписваше в каноните на семейното планиране. Има нещо тъмно и зъзнещо в загубата на едно неродено дете. Нещо ме хваща за гърлото, нещо ме задушава и някой бавно върти стягата на възмездието; май Господ е задрямал и времето се разваля.

Туп-туп! Туп-туп!

-         Това съм аз, татенце; ела да ме вземеш! Сега дори си нямам име, а си мечтаех да те посрещам, когато вечер се завръщаш уморен, защото зная, че е много хубаво твоето завръщане. Исках всички да сме си в къщи и да си играем заедно по време на коледните празници. Защото тук без вас ми е тъжно и студено. Много, много е студено без вас, татенце, а така ми се искаше да съм си у дома.

Туп-туп! Туп-туп! Вероятно трябва да се събудя. Вероятно трябва да посрещам гости. Какво не бих дал това дете да е сега при мен и да е същото такова, каквото го виждам сънищата си. Защото сигурно ще е същото и сигурно не може да има грешка; това е най-красивото дете на света и то ужасно ми липсва. Не, не съм луд. Дори не съм пиян. Дори съм непоносимо трезвен. Само дето пълнолунието е толкова близо, че още малко ще нахълта в стаята. Разбира се, че съм сам. Разбира се, че е тихо.

Туп-туп! Туп-туп! Тези боси крачета се разхождат в съня ми, защото никога не ги видях наяве. Толкова ми е тъжно! Толкова ми е тъжно! Виновен съм. Ще ми простиш ли, миличко?

Ужасно е да искаш прошка от своето неродено дете. Ужасно е да се събуждаш в полунощ, а горе в ъгъла да те наблюдава само онзи паяк от своята безсмислена галактика. Може би трябва да занеса играчки в пансиона за сираци. Може би трябва да купя лакомства за онези изоставени дечица. Може би това ще ми помогне да преодолея депресията, може би. Но се чудя как ще понеса болката в детските очи. Защото в тях се е събрала всичката болка на света и тя няма изкупление.

Бих го направил и ще го направя, но предпочитам друго. Искам си моето дете. – Онова същото, което някога не трябваше да се ражда. Къде ли е сега? Дали ще може да ми прости? Има ли за всички неродени дечица място при Бога?

Туп-туп! Туп-туп!

-         Татенце, аз никак нямаше да ти преча; исках само да те прегърна! Аз много, много те обичам!..

Зная, че има нещо в главата ми, но това не съм аз. То е много странно и безутешно – има вид на пронизващ тишината вятър. Сега си мисля какво ли чувстват ампутираните от утробата и защо се налага убийството на невинни. Не мога да имам отговор и въпросът остава висящ.

Туп-туп! Туп-туп!

-         Татенце, ето ме – аз съм. Искам да ти разкажа една приказка, защото много обичам приказки. Аз съм твоята Шехеразада. Идвам, защото няма къде да отида, а трябваше да имам поне едно съвсем малко гробче и няколко цветенца, с които да си приказвам; позволи ми да дойда при тебе, татенце!

Все същото и отново се повтаря. Очевидно няма свършване този кошмар. „Не миличко, не можеш да дойдеш при мен. По-скоро аз ще дойда при тебе, но не зная къде си и дали те заслужавам. Аз никак не зная...”

Тъпча все на едно място. Още малко и ще се събудя. Още малко и ще засвирят клаксони в мразовитото утро. Ужасен е този кошмар, но кой знае защо предпочитам да продължава. Нямам представа какво ще правя без него. Ще ми липсва това детско гласче и този задъхващ се спомен. Може би – заради пълнолунието. Все ми се струва, че причината е това упорито пълнолуние, което ме кара да тръгна нанякъде без посока. Но няма къде да отида. Но съм съвсем безсилен да го направя; дори не съм лунатик. Нещо ме е приковало към тишината и не успявам да го преодолея. Ръката ми виси безжизнена между небето и земята; нямам сили да посегна към детето си, за да го погаля, защото там няма дете. Вероятно този в главата ми е онзи, който го няма. Щеше да бъде ужасно смешно, ако не беше толкова безсмислено, но засега не виждам избор.

Иска ми се да повярвам в прераждането, защото всяко безумство е по-приемливо от тази непоносимост на истината. Мисля, че ако има Бог, би трябвало да има и прераждане. Защото мястото на моето неродено дете е все така празно и никога не може да бъде по-различно. Събирам тишина от мъката на неродените.

Туп-туп! Туп-туп! Тези боси крачета притичват в мислите ми, за да ми напомнят за една погубена душица. Чудя се защо съществува толкова мъка по земята и толкова много зло? Защо не можем да имаме милост дори към неродените. Дори и една свещ не съм запалил за него – моето погубено детенце. Никога не се сетих да го направя. Казват, че неродените нямат души и не могат да чувстват нищо; дори Бог се е отрекъл от тях.

Но това не е вярно. Това е ужасно жестоко, ако е истина и Бог не може да допусне подобна несправедливост. Те имат душа и знаят, че някой там не ги желае и ги премахва безмилостно с отрова и скалпел. Защото по някакъв начин пречат на семейното планиране. Защото са излишни и ненужни. Защото...

Вече не зная защо. Но какъв ли е ужасът на едно отхвърлено от любимите си хора същество? Каква ли болка изпитват докато се изнизва мъничката им душица?

Туп-туп! Туп-туп!

-         Татенце помогни ми! Татенце, не искам да умирам – аз много ще слушам, аз много те обичам!

Това е моето дете – същото онова, което не пожелах да имам. Сега, след толкова години отново си мисля за него и то е в сърцето ми – навярно, защото го няма никъде и никога. Навярно полудявам. Навярно това е възмездието и ще се наложи да извървя сам остатъка от вечността. И някъде по този безкраен път, трябва да го срещна отново, защото то ме вика; виждам го ето там горе и чувам измъченото му гласче: „Татенце, помогни ми! Татенце, не ме изоставяй!..” 

 В една безумно ясна нощ, този писък къса сърцето с вледеняваща тъга. Какво не бих направил, за да върна времето! Какво не бих дал, за да не се повтаря подобна лудост. „Прости ми, миличко, идвам веднага!”

Но какво да направя? Но как да го направя? Вероятно трябва да отида на църква, да запаля свещ, да се помоля... Вероятно. Вероятно. Но кой ще ми прости, след като сам не мога да си простя? Би трябвало да повярвам, че не може да няма кътче от рая за тези невинни душици. Дано е така! Дано Господ се смили! Господи, защо си допуснал толкова мъка на земята и има ли те изобщо?

Защо, Господи!?

Отговорът безкрайно се бави, но вече взех решение. Ще трябва да угася пълнолунията и да тръгна по света да го търся. Знам, че моето неродено дете ме чака. Налага се да побързам.

Туп-туп! Туп-туп! Ето го отново.

Очевидно за подобен грях не се предвижда давност и, ако има ад, то вече съм в ада. По време на онзи хубав християнски празник – Задушница съществува обичай да се раздава нещо за успокоение душите на мъртвите, но аз не зная как да го направя (кой е този, който знае) и душата на моето мъртво дете не може да има покой. Нито пък аз мога да имам покой на този и на онзи свят.

Помня един жесток епизод от някакъв стар филм, когато група есесовци настояваха пред една майка – полякиня – да избере кое от двете и деца да бъде умъртвено, тъй като, съгласно някаква директива нямала право да ражда повече от едно дете; в противен случай ще бъдат умъртвени и двете. Непоносим е ужасът от подобен избор за една майка и непоносим е ужасът на посоченото дете. Няма по-голяма болка и по-ужасна самота от самотата на едно обречено същество. Сякаш тогава отново видях своето собствено дете, което трябваше да бъде изхвърлено от утробата и умъртвено. Без да има право на избор. Защо, Господи, защо???

Туп-туп! Туп-туп!

Това са едни боси крачета, на едно неродено детенце, което притичва през сънищата, за да ми напомни за себе си.

-         Татенце, татенце, мили мой татенце, аз много те обичам!!!.

...........................................................................................

П.П.   Разбира се, това е само приказка. Но, ако по някакъв начин стане причина да се роди поне още едно българско дете, значи не е било съвсем напразно.