Апатия Патова е цялото ми име.

...

Приятно ви е? Не ме ли познахте? Срещали сме се!

...

Не сме се?

...

Простете, предполагам, че понякога се затруднявам да преценя кой като каква ме познава. Или лъжете. Познавате ме! Не ви обвинявам в излишна куртоазия! Все пак да знаете, че аз не намирам нищо лошо в това да ви кажа истинското си име! Искам да кажа, че ако не ме наречете с някое име, няма да можете да ме разберете. Поне да е истинското! В моето име, между впрочем, спят най-неподозираните ми преимущества... Вярвайте, ако искате, но те ще ви харесат!

...

Понеже в името ми спи обяснението на възможността аз да не помня, че вие не сте ме запомнили, няма да настоявам, че сме се сблъсквали. Сигурно и не искате да ви чуят, че разговаряте с мен. Спокойно! Аз ви говоря. Вие просто въртите очи. От страх. Да не би да ви предам малко от своята апатия. От патоса... по-трудно – изисква се симпатия и от ваша страна.

...

Симпатичен сте ми, но ви ненавиждам. Понеже сте ми безразличен.

...

Е, разбира се, че съм.

...

Апатията е незабележима, докато не ти се натрапи. Вярно! Трябваше да се обидя май. Но не ме интересува. Все пак съм Апатия.

...

Да, тя е само сивота, от която доскучава. И всичко става сиво и антипатично.

...

Интересно ви е? Че кой да предположи! Хм! Фамилията ми, вижте, е един друг ми аспект, кой знае дали вроден или придобит, който не показвам. От него бягам като от паяци...

...

Имам ужасен страх от паяци. И от змии. И от хора.

...

Да!... Бях тръгнала да ви казвам, че бягам от него.

...

Сигурно защото не го познавам.

...

Защото не го показвам.

...

Защото ме е страх.

...

Някога. Но сега, поради това навярно, често си мисля, че съм повече Апатия, отколкото Патова. Но това не е никакво основание. Сигурно дори не е и наполовина вярно! Може пък да съм изцяло Патова... Какво ли значи това?

...

Просто е удобство.

...

Животът започвал в края на комфортната ти зона. Я! Ко-о-олко мъдро.

...

Не знам аз. Аз съм Апатия. И ми е апатично дори да си мисля за нея... Какво остава да я напускам?

...

Тъжно е, разбира се! Колкото съвсем да нямаш такава.

...

Може би по-малко.

...

Няма как да разберете това.

...

Защото и аз не знам дали се шегувам.

...

Наивитет?! Това ли е моята присъда! Ще го запомня, скъпо мое мъдро Друго Его! Ще го запомня! Но стига! Стига вече ме забравя! Накрая ще ме разплачеш... Накрая просто ще се взривя и разпръсна на милиони саждички безнадеждност. Ако пак ме оставиш за толкова време съвсем сама!

...

Не, моля те! Не заспивай. Искаш ли кафе?

...

Защото когато се събудиш, няма да ме помниш, Амнезия!

...

Да! Имаме си много имена ние с теб.