Чувам глас. Някой ме вика. Късно е, но не ми се спи. Ставам. Малко е хладно. Сигурно и тази нощ ще вали. Поглеждам през прозореца. Ето го - там срещу мен е. Слизам бързо по стълбите, наметнала първата дреха, изпречила се пред очите ми. Мама спи сега, не искам да я събудя.
– Какво правиш тук?!? Толкова е късно.
– Исках да те видя.
– Та ние допреди няколко часа бяхме заедно!?
– Исках да видя само теб....
Заставам на пътната врата, облегната на камъка. Той се приближава и застава пред мен. Уличната лампа свети точно над нас. В стомаха ми нещо потръпва, само за миг и заглъхва след това... пеперудите в него отлетяха след друг... и оттогава само от време не време усещам нещо, но глухо и далечно като изтръпване на ампутирана вече ръка...
– Да видиш само мен?! – усмихвам се
– Странно ли ти се струва? Нима не разбра?!?
– Да разбера кое?
– Аз... че аз останах днес тук заради теб.
– Заради мен...
И тук гласът ми потъва някъде... нещо го притиска и връща обратно там, откъде е дошъл... защото в нач ...