Чувам глас. Някой ме вика. Късно е, но не ми се спи. Ставам. Малко е хладно. Сигурно и тази нощ ще вали. Поглеждам през прозореца. Ето го - там срещу мен е. Слизам бързо по стълбите, наметнала първата дреха, изпречила се пред очите ми. Мама спи сега, не искам да я събудя.
– Какво правиш тук?!? Толкова е късно.
– Исках да те видя.
– Та ние допреди няколко часа бяхме заедно!?
– Исках да видя само теб....
Заставам на пътната врата, облегната на камъка. Той се приближава и застава пред мен. Уличната лампа свети точно над нас. В стомаха ми нещо потръпва, само за миг и заглъхва след това... пеперудите в него отлетяха след друг... и оттогава само от време не време усещам нещо, но глухо и далечно като изтръпване на ампутирана вече ръка...
– Да видиш само мен?! – усмихвам се
– Странно ли ти се струва? Нима не разбра?!?
– Да разбера кое?
– Аз... че аз останах днес тук заради теб.
– Заради мен...
И тук гласът ми потъва някъде... нещо го притиска и връща обратно там, откъде е дошъл... защото в началото на улицата виждам пеперуди. Тъмно е, но те блестят... сини, жълти, розови и бели... моите пеперуди... И чувам смях... познат... и потъвам вече цялата... Смехът става все по-ясен и към нас приближават две фигури, прегърнати и влюбени... около едната пърхат моите пеперуди. Познали ме, те долитат... и всичко засиява, и пак е ден, и ти си пак до мен... и няма вече рана, която да кърви, и празнотата в моите гърди като по чудо е изчезнала... завинаги?... долитат, но не за дълго... те всъщност вече не ми принадлежат, негови са сега, отлитат... с моята душа върху пъстрите си крила... дори и тя, и тя сега е негова...
– Здравей!
– Здравейте!
Навеждам глава. Изчезна дори силата да я държа изправена. Чувам как се отваря врата и как изчезват двете фигури някъде зад нея... Само миг и вече съм на дъното, тук е тъмно и студено... и усещам как водата запълва празните ми гърди... Нечий глас ме вика... така далечен.
– Хей, добре ли си?
– Аз, да, разбира се... стана ми малко студено.
И ето, че търся спасение в тези очи, от които се опитвах да избягам преди...
– Та заради мен... ти имаш приятелка!
– Знам.
– Аз искам неща, които ти не можеш да ми да дадеш... и много добре разбираш това... какво още правиш тогава пред моята врата?!?
Мълчание...
– Ти си специална.
– Така ли?... И с какво?!
Мълчание...
– Всъщност ти дойде само за да си докажеш, че можеш да имаш и мен, нали? Зарежи всички други глупости.
Мълчание...
– Късно е! Утре трябва да ставам рано, ти също.
– Тогава ще тръгвам.
Той се обръща и тръгва. Аз също, към онези дълбини, които вече не ми се струват чак толкова мрачни... и тогава чувам глас, които да извиква...
– Спри... всъщност, все още не е толкова късно. Остани!
Чужди устни до чужди се допират. Аз гледам всичко отстрани, с очи, обърнати към тъмнината и пълни със сълзи. И вече няма нищо мое. Само проблясъци и прах от пеперудени крила – син, жълт, розов и бял, посипан от пеперуди, които скоро от тук са отлетели... като полъх, гласове и смях, и всичко със себе си са взели. А в устата нещо горчи, познато от преди. Сега вече вали... над мен свети уличната лампа и разпръсква бледи неонови лъчи... в мрака се изгубват две непознати сенки... как само горчи...
То е като пламък, кибритена клечка, която пламва, а дъждът мигом гаси... не остава нищо, само отблясъци... сини, жълти, розови и бели....
© Деница Всички права запазени