- О, МИЛИ БОЖЕ!
"По дяволите, тия хора не гледат ли къде карат?!" - си казах, поотупвайки се. Жената дойде при мене, започна да ме пита добре ли съм и да ме оглежда. Позакашлях се малко, но нищо особено. И по-силно съм бил удрян. Само че... Какво ми става? О, по дяволите, сега халюцинирам...
- Госпожо, така ли ми се струва или всичко започна да се задимява...?
Отговор не последва.
Чифт крака започнаха да се избистрят пред мен. Вече бях убеден, че съм си ударил главата при падането..
- Стани - каза дълбок глас и думите му се върнаха до ушите ми, сякаш бях в малка стая с ехо...
Погледнах нагоре. Снизходително лице на мъж на средна възраст ме гледаше със различните си очи. Не усещах как ставах наистина всъщност. - Толкова ли съм ти чуден? Нали ме познаваш перфектно?
- К-кой си ти?
- Аз съм Животът, глупаво момче.
- Ах ти...
Яростта се надигна в мен и понечих да го хвана за гърлото, но замръзнах във въздуха.
- Само да ме докоснеш и хиляда човека ще умрат на мига! - изгледа ме злобно Животът.
Ръката ми се отпусна и бавно я свалих. Огледах се, помислих си, че няма къде да седнем...
- Щом желаеш удобство, заповядай!
Не изрекъл още думите, два стола се появиха от нищото и двамата седнахме един срещу друг. Огледах го добре. Очите му ми направиха най-голямо впечатление. Те постоянно се меняха в тон с настроението му, като индикатор...
- Хайде, питай, знам, че имаш много въпроси към мен. Имаме цяла вечност, не се безпокой.
- Къде сме?
- Никъде. Навсякъде. Не ти трябва да се блъскаш над този въпрос, защото каквото и да ти кажа, ние сме тук - изгледа ме умно със сивите си очи той...
- Защо... защо съм тук.
- Защото ме обвини за всичко лошо на този свят. Че ви манипулирам, че правя хората зли за своя забава.
- Искаш да се извиниш?
- Не, разбира се. Искам да ти покажа, че не можеш да направиш нищо по въпроса, защото си само пионка в играта ми, драги.
Очите му светкаха лукаво.
- Страх те е, усещам го Живот. И ти имаш душа, която виждам - озъбих му се аз. Последва гръмкав смях.
- Мен не ме е страх от нищо, момче! Защото никой не може да ме стигне! Аз съм навсякъде! Докато има живот във вашата вселена, ще ме има и мен! И ти, човеко, си мое произведение, не мисли, че ще направя нещо, което да има възможността да ми навреди!
- О, не, аз не съм твой! Аз съм тук, за да оправя нещата, които забъркахте и се опитвате да управлявате като размешвате играчките един на друг.
- Само аз съм тук, няма никого другиго през останалото време. Всъщност ти си единственото същество, което някога ме е виждало в чистата ми форма! - очите му все още святкаха в жълто.
- Не можеш да излъжеш мен, Живот! Знам всичко, което ми е нужно.. Не си мисли, че ще заблудиш мен.
- Ха-ха, и какво мислиш, че има? Та ти дори не можеш да подредиш мислите си, за да ги изкажеш! Ти си долен, ти си човек! Играчка в моите ръце.
- Казах ти, че не можеш да ме излъжеш. Не и докато те усещам! Аз съм произведение на вашата реалност. Защото хората долу също искат добър живот, а не искат теб, който да си играе с тях!
- Но без мен няма да ги има, замисли ли се за това? - Усмихна се широко и показа няколко искрящи зъба от перфектната си усмивка. Очите му станаха дълбоки и черни. - Сега, приятелю, една старица ще получи инфаркт, защото си е похапнала по-стабилно, а три момичета ще скочат от мост, защото майка им и баща им не ги искат. Къде си ти, праведнико, за да ги спасиш?
- Казах ти, не съм праведен! Дори и да не ти го казвам, ти го знаеш! Наясно си, но отчаяно се опитваш да ме съкрушиш. Не успя досега, няма да успееш и занапред!
Очите му станаха кърваво червени и той заби ръка в сърцето ми:
- Докато си в тази реалност, ще играеш по моите правила! Независимо какво знаеш и какво не!
Усмивката на Живота се стопи и той ме загледа озадачен. Очите му започнаха да бледнеят.
Забих ръка в неговото сърце!
- Знаеш ли, ние долу имаме една поговорка - С какъвто се събереш, такъв ставаш! - Процедих през зъби и извих черното му сърце надясно - Няма, казах НЯМА да ти позволя да ме спечелиш на твоя страна! Знам ви всички какви сте! Олицетворител на Живота, това си ТИ, - стиснах яростно - олицетворители на доброто, - устата му се напълни с ледена вода - олицетворители на злото - пламък се плъзна по ръката ми и обви юмрука ми. Той крещеше с всички сили, а белите стени сякаш оставяха звука този път да се процеди през тях. - Силен си! Но не достатъчно, за да победиш ПАЗИТЕЛЯ НА СВЕТА ТИ, Ваше Величество!
Цветът на очите му се менеше неспирно, а изражението му се кривеше. Успя да се измъкне от хватката ми и се отдръпна назад. Очите му отново придобиха червен цвят, но вече я нямаше широката усмивка.
- Чуй ме, Пазителю, съветвам те да си живееш мизерния живот, който ти дадох и да не се бъркаш там, където няма да оцелееш! Искаш невъзможни за постигане неща, докато Ние съществуваме! Откажи се!
- Никога..
Започнах да чувствам тялото си все по-леко и по-леко...
- О, МИЛИ БОЖЕ! Добре ли си? - надвеси се жената над мен. Закашлях се и забелязах, че всъщност е много привлекателна госпожица. - Момент, ей сега ще се обадя за линейка.
- Не, не, не се тревожете, добре съм, стига да ме подкрепите с едно кафе с ликьор, какво ще кажете? - отвърнах с усмивка и усетих как й олекна и на нея.