Докато вървях в парка, с периферното си зрение видях някого. „ Не, не може да бъде, това не е възможно! “ бяха първите мисли нахлули в главата ми. Обърнах се и я видях- нагласена, както винаги, с ярко червило, допълващо вида й на дама, със своето палто- синьо с бели копчета- беше съхранило чара си от тогава, когато я видях с него за първи път. Бях на седем и ясно си спомням как тя ме водеше за ръка на училище- място, което не харесвах, само защото тя не беше там. Носеше малката си черна чанта, в която винаги имаше карамелени бонбони, оправящи настроението ми, след като някой ме беше наранил или просто бях имала лош ден. Сълзите напираха в очите ми. Колко беше красива- не само отвън- можех да видя душата й, преливаща от обич и опитваща се като слънце да разпръсне лъчите си до всеки, когото цени. Не можех да повярвам, че баба ми беше на няколко крачки от мен.
Тя почина преди две години и от тогава не съм спирала да се припознавам в жени, приличащи на нея с надеждата , че ще я открия, ще ...