Jan 12, 2021, 9:24 AM

Среща с миналото 

  Prose » Narratives
244 0 0
4 мин reading

Докато вървях в парка, с периферното си зрение видях някого. „ Не, не може да бъде, това не е възможно! “ бяха първите мисли нахлули в главата ми. Обърнах се и я видях- нагласена, както винаги, с ярко червило, допълващо вида й на дама, със своето палто- синьо с бели копчета- беше съхранило чара си от тогава, когато я видях с него за първи път. Бях на седем и ясно си спомням как тя ме водеше за ръка на училище- място, което не харесвах, само защото тя не беше там. Носеше малката си черна чанта, в която винаги имаше карамелени бонбони, оправящи настроението ми, след като някой ме беше наранил или просто бях имала лош ден. Сълзите напираха в очите ми. Колко беше красива- не само отвън- можех да видя душата й, преливаща от обич и опитваща се като слънце да разпръсне лъчите си до всеки, когото цени. Не можех да повярвам, че баба ми беше на няколко крачки от мен.

Тя почина преди две години и от тогава не съм спирала да се припознавам в жени, приличащи на нея с надеждата , че ще я открия, ще докосна топлата й ръка и отново ще бъдем само двете в нашия свят. Но този път наистина беше тя. Веднага се затичах, но изведнъж осъзнах, че дори не ме забелязва, а случващото се е твърде хубаво, за да е истина. Но не спрях. Приближих се до нея и реших плахо да предприема първата крачка. Беше ме страх от това да не я загубя и да остана сама, лутаща се в света на съществата, които не ме разбират, така наречените хора. Когато се опитах да я прегърна, тя просто се изпари. Изчезна като дим, а с нея си отиде и представата за най- хубавата ми среща- срещата с моя и приятел, верен спътник докрай.

Баба ме беше отгледала, защото родителите ми избраха да работят в чужбина и да пращат пари, вместо да са до мен, присъствайки на най- важните събития от моя живот- първото ми падане, първата ми усмивка и първата ми дума- не, не беше „мама“, нито „тати“, беше „ баба“. Баба се грижеше за мен като за свое дете, даряваше ме с толкова любов, колкото не си бях представяла, че може да съществува. Когато си отиде, се сринах. Знаех, че в този момент тя би ми казала да спра да се тревожа, защото дори и да я нямаше, споменът ми за нея завинаги щеше да остане в сърцето ми.

Колкото и банално да звучи, аз я чувствах, усещах как ми влияе със своето спокойствие и хладнокръвие, как всеки път ме спира, когато поема в грешната посока. Баба беше всичко за мен. Свикнах с мисълта, че я няма тялом и продължих да следвам целите си, изградени през годините.

Когато ги утвърдих ясно преди време, ги споделих с баба и с нея започнахме да съставяме план как да ги изпълня, а тя щеше да бъде рамо до рамо с мен, готова да ми помогне във всеки един момент.

Когато я видях в парка, осъзнах, че тя ме беше направила силна и независима и само с мисълта за нея аз бях успяла, бях успяла да постигна неща, с  които щеше да се гордее. Върнах лентата назад, спомних си трудния път, който извървях, за да стана това, което съм в момента. Откакто се помня исках да съм като нея, да съм жената, на която не й се опира нищо, жената, която всички познаваха като непоколебимата дама с добрата душа. Да, но отделно от това дойде изводът, че от доброта не се изкарват доходи. Баба почина, точно когато завърших училище, а тъгата в сърцето ми беше твърде голяма, за да се концентрирам върху обучението си в университет. Най- близкият ми човек си беше отишъл. Въпреки това се стегнах и знаех, че го правя освен за себе си, също и за нея. Вече няколко години живея сама и често тъгата се връща като лек полъх, който обаче носи много болка.

Онзи ден, когато си помислих, че тя седи пред мен, този полъх се появи, но с него не дойде болка, а щастие, защото виждах ясния образ на баба, дори само за секунди, а не случайна жена, която има същото палто или подобно изражение. Не само външният вид ми подсказа истината- усещах тази енергия, това кълбо от обич около тази жена- единствения човек, на когото исках да подражавам.

Плаках. Много. Сама. В парка. Хората минаваха и гледаха с почуда. В днешно време обществото е станало прекалено безчувствено и това, че сълзите  се стичаха по лицето ми беше като събитие за случайните минувачи. Сълзите не бяха от болка, нито от тъга, а от разочарование, че за пореден път си помислих, че мога да върна времето. Никой не може да го направи, но виждайки баба почувствах безгранична сила и вярвах, че мога да направя всичко. Е, не успях. Оставих сълзите да текат, позволих на разочарованието да си отиде заедно с тях, а в душата ми да остане само представата за най- хубавата ми среща.

© All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??