Докато вървя по заснежения тротоар, хората наоколо ме подминават, свили се в палтата си. Всички бързат да се приберат на топло и да си починат, никой не вдига поглед нагоре. Липсват усмивки, смях, тихо бъбрене... сякаш просто искаме да избягаме от студената, сива улица, а самотата витае из въздуха.
И в един миг виждам теб, Христо. Ти оглеждаш света наоколо с усмивка, която е много по- различна от учтивите, но празни усмивки, които виждам всеки ден. Очите ти все така блестят зад очилата с рогови рамки, но не знам дали си все същият. Всъщност как бихме могли да бъдем същите? Минаха толкова години...
Със същата усмивка ти ме посрещна и при нашето запознанство. Помня, че седях отстрани и слушах как мама и татко обсъждат с твоите родители някакъв договор. Документитете на масата и професионалният жаргон ми бяха безкрайно далечни, седемгодишният ми ум не ги разбираше. Започна да ми става скучно, когато ти се приближи малко по- близо и ми прошепна:
- Значи се казваш Тиха? Много хубаво име.
Сепнах се. Повечето хора се учудваха на избора на родителите ми, но това име чудесно ми прилягаше, тъй като бях срамежливо момиче. Нямах много приятелки в училище и често предпочитах да запазвам мислите си за себе си. Понякога ми се искаше да съм от изпълнените с енергия деца, които са винаги готови да измислят нова игра и могат да бъбрят с часове, но в този момент ти ме накара да се замисля над това в по- различна светлина.
- Означава, че си мистериозна. – продължи ти. – А и знаеш кога да си държиш устата затворена, което е много важно, поне по филмите така казват.
Погледнах те учудено, ти ми се стори странно, но интересно дете... и с тези твои думи и с тази дружелюбна усмивка започна всичко.
Играехме си заедно, а по- късно започнахме и да си помагаме с домашните. Литературата те хвърляше в смут с всичките си интерпретации и символи, а по руски се давеше в океан от причудливи думи и падежни форми.
- Дыня не значи диня, а пъпеш, стол пък е маса. Къде е тук логиката? - не се уморяваше да повтаряш ти. Аз търпеливо изслушвах тирадата ти, защото знаех, че след това ще решиш всички нужни задачи и отново ще минеш през материала, ако имаш много грешки. Същото беше и с литературата- казваше, че нямаш сетива за изразните средства и скритите послания, но препрочиташе творбите и техните анализи и упорито пишеше съчинения, преразкази и тези.
Щом се умореше от красивия, но често объркващ свят на думите, ти изваждаше сборника по математика и ми помагаше да опитомя всички формули, чертежи и уравнения. В часовете в училище тънех в мъгла, но ти ми обясняваше по забавен начин и скоро всичко ми ставаше ясно.
Когато ти получеше висока оценка на написаното с пот съчинение или аз успеех да закова контролното по математика, ние заедно празнувахме и се потапяхме в света на детските игри. Неусетно ни свърза нещо повече от игрите и часовете учене на кухненската маса, защото ти ми даваше съвети, много мъдри за тогавашната ни възраст, а аз те научих да мечтаеш, да твориш. Хората започнаха да ни наричат най- добри приятели, но ние не използвахме този етикет. Ти си оставаше моят Христо, а за теб аз бях Тиха.
Постепенно оставихме детските игри зад себе си и започнахме да гледаме на околния свят по по- различен начин, а хормоните ни се разбушуваха. Въпреки че ти беше момче, а аз- момиче, свободно си говорехме за тези си вълнения и търсехме отговори на въпросите, които започнаха да интересуват умовете и душите ни. Заедно се впуснахме в това приключение и се криехме на тавана, за да ти показвам дебелата книга за пубертета, която мама ми беше подарила. Ти пък тайничко ми разказваше неприличните вицове, които беше чул от големите си братовчеди. Все още понякога сънувам, че с теб отново сме избягали от света навън и сме се скрили в малката таванска стаичка. Така отново се потапям във вълнението и радостта на тази наша тайна. Смехът ни в тези моменти, откраднати от света на възрастните, нямаше как да бъде по- сладък.
В един такъв ден, скрити от целия свят, ние споделихме и единствената си целувка. Да, беше детинско, но и много чисто и красиво, този невинен и сладък спомен ме озаряваше като първия слънчев лъч в стаята ми сутрин. Всичко между нас беше толкова естествено, че не изпитахме никакъв срам и всеки път, щом си спомнехме за това, ние се засмивахме.
А спомняш ли си онази януарска вечер в осми клас, когато родителите ти бяха до късно на работа и бях дошла да ти правя компания? По някое време ме присви коремът и отидох до тоалетната... е, още от пети- шести клас със завист слушах разказите на съученичките си за първата им менструация и чаках с трепет и на мен да ми се случи, но беше стряскащо да видя бельото си изцапано с кръв, а и много ме болеше. Когато ти казах какво е станало, в очите ти заиграха весели пламъчета и ти ми честити. После отново стана сериозен и ми каза да отида да си взема душ, а ти щеше да ми намериш превръзки. Щом излязох от банята, теб те нямаше и се оказа, че си претърсил цялата спалня на родителите си, но майка ти беше взела превръзките си със себе си в службата. Затова ти беше излязъл в снега, за да ми купиш от близкия супермаркет. След това цяла вечер ми разказваше смешни истории, за да ме накараш да се отпусна, и болката ми се изгуби сред многото усмивки, които си споделиме тогава.
Времето до последната година в гимназията излетя неусетно. Крояхме планове за живота си като възрастни, посещавахме куп уроци и учехме с часове всеки ден. Колкото и да бяхме заети обаче, в твоя живот имаше място за нещо ново и вълнуващо- ти се влюби за първи път. Красимира беше твоя съученичка на уроците по математика и беше много старателно и умно момиче. Беше учтива с мен, но в очите ѝ ясно виждах изгаряща ревност. Не ѝ харесваше, че с теб бяхме толкова близки и ти често говореше за мен. От друга страна, тя те караше да се усмихваш и знаех, че не иска да те нарани. Нима трябваше да се намесвам? Всичко трябваше да е наред, но те чувствах все по- далечен. Мечтаех си за лято, изпълнено с приключения и мечти, но още в началото му ти все нямаше време да се видим, да поговорим. Дойде и рожденият ми ден и исках да ти предложа да отидем на ново място, да преживеем поредното взаимно приключение, но ти така и не дойде. Когато най- сетне ми върна обаждането, ти ми пожела все същите банални неща, които хората казват на познатите си, когато се чувстват длъжни да бъдат учтиви. Гласът ти трепереше и магията в него се беше изгубила, а щом спря да говориш, между нас се настани неловко мълчание- нещо, което никога не ни се беше случвало преди.
- Какво става?- попитах те. – Няма ли да дойдеш?
- Не, съжалявам... но ти пожелавам да си прекараш весело празника и успех в университета. Знам, че ще се справиш отлично, отдавна мечтаеш за това. – изведнъж млъкна и след няколко секунди добави тихо:- ... пази се!
Не разбирах думите ти. Защо се беше сбогувал с мен без никакви обяснения, и то по телефона? Каза ми да се пазя, но от кого? Точно ти ме нарани най- много и го знаеше. Изведнъж сякаш стрела ме проряза, защото се запитах дали не си ми обърнал гръб заради Красимира, която изобщо не искаше да ме вижда до теб. Нима не се беше отвърнал от мен, за да можеш да бъдеш с нея?
През следващите три тъжни, самотни месеца светът за мен стана сив и циничен, а аз се превърнах в сянка, която отстрани наблюдава живота.За известно време животът ми беше изгубил смисъл, защото вече не вярвах, че мога да се доверя на някого, че мога да имам истинска опора.
Когато заминах да уча, аз се потопих в различна среда и усмивката постепенно се върна на лицето ми. Вече можех спокойно да разсъждавам над случилото се и след известно време разбрах, че вината за разпада на нашето приятелство не беше само у теб, защото и двамата допуснахме това да се случи. Стресът, предизвикан от изпитите и предстоящия ни живот, ни се беше отразил негативно, а ти прекарваше все повече време с Красимира. Тя беше поводът, но не и причината, защото нашата връзка можеше да бъде разрушена само от нас, не от външен човек. Ти искаше да учиш на другия край на континента, но не мислех това за пречка и вярвах, че ще общуваме и всичко ще е както преди. Но беше ли това възможно, щом всичко детско и естествено, което беше нашият мост от години, се отдалечаваше от нас с всеки изминал ден? Спомнях си за дългите следобеди, когато с теб учехме по литературата. Веднъж говорехме за " Две хубави очи" на Яворов и стиховете сякаш станаха част от мен, щом ти напусна живота ми. Детската усмивка, блесналите очи- те имаха значение за нас, а не забързаният, шумен и циничен свят на възрастните. Щом естественото и детското в нас загина, връзката ни загуби своя смисъл.
От малки слушахме, че в едно приятелство между момче и момиче рано или късно ще се появят романтични чувства, но не вярвахме, че това ще се случи с нас. Трябваше ли да усложняваме и променяме връзката си, щом вече имахме толкова много? Но когато оставах сама в леглото си вечер, аз си мислех за теб и на мига се усмихвах. Ти беше човекът, на когото можех да кажа всяка тайна и от когото да потърся утеха, смисъл... толкова ли беше трудно да премина границата на приятелската обич? Явно не, но не исках нищо между нас да се променя, затова зарових тези чувства някъде надълбоко в душата си. Това обаче се превърна в единствената тайна помежду ни и накърни смисъла на връзката ни. Това промени всичко.
Знам, че и теб много те е боляло, но ти искаше в миг да излезем от този порочен кръг, в който започваше да се появява чувство на далечност, неразбраност. Не искаше да се превърнем в непознати, които пред хората са приятели, но всъщност вече гледат в различни посоки.
Погледът ти попада на дясната ми ръка и щом виждаш годежната ми халка, ти се усмихваш по- широко и сърцето ми омеква, вече няма нужда от хиляди въпроси. Наранените ми сърце и его в началото ме спираха да те потърся, но след това на тяхно място се настани страхът, че ти ще си съвсем различен човек и няма да позная у теб стария Христо... но ето, ти стоиш тук пред мен и виждам, че си запазил най- ценното от момчешките си години- усмивката, насочена към всичко около теб, и веселите искри в очите.
Знам, че все още ще навестяваш сънищата ми като игрив слънчев лъч и ще оживяваш в някой ценен спомен, но съм благодарна, че вече няма да се измъчвам с въпроса какъв си днес. Всъщност още преди години ти простих, въпреки че ми отне известно време, но остана една негативна емоция- страхът, че вече не си същият. Няма да се питам какво щеше да стане, ако ти не ми беше обърнал гръб, защото това вече няма значение- понякога така трябва да стане. Сега няма нужда от извинения, въпроси, разкази за настоящия ни живот... само от две думи, които ти прошепвам:
- Благодаря ти!
Този огън, който се разгаря в душата ми и сгрява цялото ми тяло, измива всички остатъци от огорчението, объркването, тъгата... накрая важно е само какво сме си дали. Благодаря ти, че ми помогна да намеря гласа си, че ми подари всички тези вълшебни моменти, че ме научи на толкова много. Не знам какъв е животът ти сега, но ти пожелавам да постигнеш всичко желано чрез силата и вярата, които си запазил. Дано очният ти лекар ти каже, че вече можеш да свалиш очилата, и тогава да видиш света, който така силно обичаш, в пълните му яркост и красота.
Ти ми помахваш и след секунда тълпата те поглъща, изгубваш се от погледа ми. Пред мен светва зеленият светофар и аз тръгвам по пътя си. Шофьорите надуват клаксона, а минувачите пак ме подминават с поглед, забит надолу, но аз тихо си тананикам и с усмивка вървя напред.
© Лилия Ицкова Все права защищены
Не съм сигурна, имам усещането, че се познаваме, но е възможно и да греша.
И в двата случая, радвам се, че попаднах на страницата ти. Поздрави.