„Моля пътниците да затегнат коланите. Приземяваме се на летище София” – Гласът на стюардесата беше мек и равен.
Валери провери отново колана си, притисна гърба си в удобната седалка и притвори очи. „Още малко остана, още малко...” Сърцето блъскаше силно гърдите му.

Притихна.

...

Звънецът на вратата стресна Мария. Стана и грижливо положи малкото телце в детското креватче. Беше момченце на около годинка. Тъмнорусите къдрици около вратлето му бяха леко влажни от топлината на женската прегръдка. Детето премляска в съня си и се завъртя на дясната страна, като едновременно с това прегърна с лявата си ръчичка гуменото зайче, което лежеше до калъфката.
Мария забърза към вратата. Минавайки край голямото огледало в коридора се огледа неволно и констатира: „Трябва да оправя тази коса вече... съвсем изгуби формата си.”
На входната врата младият мъж се усмихваше приветливо:
- Госпожа Мария Костова?
- Да. Аз съм – жената повдигна веждите си в очакване.
- Препоръчано писмо, госпожо. От Австралия – и момчето и подаде жълт плик. – Разпишете се тук, ако обичате. И тук. И тук. Благодаря ви и приятен ден, госпожо! – тръгна с усмивка по стълбището надолу, а Мария се задържа още минута на вратата, като че ли чакаше още нещо.
Сърцето ù биеше учестено. Предположенията... всичко, което мислеше в последните две години беше на път да се окаже истина. „Спокойнооо, спокойно, момичее... ” – говореше на себе си докато погледна за секунда спящото дете през отворената врата на детската и продължи към кухнята, стовари се на най-близкия стол, запали цигара и внимателно отвори жълтия плик. От него изпадна по-малък, бял с нейното име, изписано по красив начин на български. Жената трепна и малкия плик падна на земята. Другите три листа Мария прочете отгоре-отгоре. Писмото беше от адвокатска кантора и уведомяваше, че госпожица Валерия Мариина Костова е обявена за законен и пълноправен наследник на господин Валери Делев Христов, следваше описание на наследството, телефони, адреси и мейли на фирмата за връзка.
Очите на жената се напълниха със сълзи. Остави трите акуратно напечатани на английски листа и се наведе уморено. Взе малкия бял плик, погледна и гърба му, поднесе го към носа си и вдъхна... Познат аромат разшири ноздрите ù. С треперещи пръсти отвори плика, надписан за нея. Този почерк... този почерк би познала сред хиляди други, но днес, сега... Мария беше объркана и не съвсем сигурна дали иска да прочете това, което е написано вътре. Изгаси цигарата и запали механично друга.

„Скъпа Мария,
Ако четеш това писмо, ще означава само едно. Че съм напуснал този свят, че съм го напуснал без още веднъж да зърна очите ти, да падна на колене пред теб и да помоля за прошка, защото... защото Миле, (тук буквите започнаха да подскачат пред очите на жената) аз съм един страхливец. Нараних те веднъж, воден от егоизма си, изоставяйки те без обяснение...”

Пред очите на жената споменът оживя с пълна сила.

Беше ноемврийски ден, валеше леден дъжд, а студеният вятър засилваше зловещото усещане за студ. Мария чакаше от часове пред Университета автобуса с младите таланти, които трябваше да се върнат от Турция. Пристигна. С пет часа закъснение от предварително обявения час и вече нямаше други посрещачи освен нея, сгушена под уморените от влагата клони на стар кестен, и приличаща на мокро врабче. Очите ù грейнаха когато автобусът отвори вратите си и с нетърпение посрещаха и изпращаха всеки, който слизаше и поемаше в своята посока. Валери не слезе. Младото момиче объркано мина от едната и от другата страна на автобуса, увери се, че вътре няма никой, понечи да попита шофьора, който ядосано пушеше докато се мъчеше да затвори багажното отделение, но се отказа и затича след млад мъж, който беше виждала в Университета, но не знаеше нищо повече за него, освен името му – Методи.
- Методи! – извика тя и гласът и замря в края на името.
Момчето спря, обърна се, погледна я и се усмихна едва-едва. Не познаваше хубавата, къдрокоса и много сексапилна млада жена.
- Познаваме ли се? Знаете името ми...
- Аз... аз... само да питам за Валери, Валери Христов от Архитектурния... художникът... не го видях да слиза, тревожа се... приятелка съм му...
Методи прегърна бързо момичето и сложи дясната си ръка върху устните ù.
- Не сега... върви до мен все едно мен си чакала... – каза го озъртайки се.
Когато завиха в първата пряка, младият мъж отпусна здравата прегръдка, спря се и бавно попита, гледайки Мария право в очите:
- Ти не знаеше ли... не знаеше ли, че твоят Валери има намерение да не се връща? Затова така те измъкнах от там. Ако разберат, че си му близка, ще има да те влачат по разни участъци на ме-ве-ре, ще има да те разпитват и обвиняват...
Рамената на момичето се разтрепераха, заплака. Плачеше и повтаряше като в унес: „Ннне, ннне, Валери не може да го направи... ннне...”
- Може. И го направи. Остави бележка на леглото си в хотела: „Не ме чакайте и не ме търсете, ще си търся късмета извън България” – Методи се вгледа в треперещото същество пред себе си – ама ти нямаш вина, успокой се. Ела сега, ела да се постоплиш малко и да се успокоиш, че цялата си мокра. – и отвори тежката дъбова врата на старата триетажна къща, пред която се бяха спрели. – Имам парно в квартирата. Ела, ела...
Мария се подчини безмълвно. В стаята наистина беше топло, а това още повече засили треската на тялото ù. Методи отвори бутилка „Столичная”, сипа в две пластмасови чаши и поднесе едната на сгушената до вратата, млада жена.
- Ето, това ще те постопли и успокои. Ела, ела и седни. Разкажи ми за Валери, откога се познавате... каквото искаш ми разкажи... само се успокой. Разбирам, че ти е тежко и искам да ти помогна...
Мария изпи водката, после още... и още... говореше бързо и несвързано, като от време на време изплакваше с глас... Методи я гледаше безпомощно, после я прегърна, притисна я силно да себе си, после я целуна... водката вършеше своето...
Събуди се на другата сутрин. Главата я болеше безмилостно, ръцете и трепераха, гадеше ù се, всичко в нея се тресеше. Погледна голото си тяло, спящият на леглото мъж. Бавно се облече и тръгна. Беше отчаяна и отвратена от себе си. Прибра се, сви се на кълбо в своето легло и заплака. На другия ден, старата хазайка притеснена от това, че не чува шум, почука на вратата и като не получи отговор, влезе. Видя младото момиче, безпомощния ù, празен поглед и викна:
- Петреее, Петре бързо викай бърза помощ, Мимето не е добре, детето ни, Петрееее!
Нямаха деца и бяха обикнали Мария като свое. Тя беше толкова лъчезарна и добра, толкова жизнена, че пълнеше старата им, онемяла от самота къща. Дори и наема... прибираха го, но го събираха в нарочна спестовна книжка на името на Мария. Но не и казваха, не искаха да я уплашат, да не избяга от тях...
Лежа повече от месец в болницата, старите хазяи бяха неотлъчно до нея. На изписването чичо Петър дори запали старият „Мерцедес”, който от години седеше в гаража и я прибраха вкъщи с него. Беше като малък празник. Госпожа Минка приготви куп лакомства, отвориха и бутилка шампанско... но Мария така и не се усмихна, благодари и се прибра в стаята си. Старата жена не издържа и затътри крака след нея:
- Какво става, Детко? Какво има? Какво те тревожи? Няма нещо, което да е непоправимо. Кажи ми, Детко, да решим заедно нещата.
- Бременна съм, лельо Минке. Бременна, а бащата на детето ми е... не знам къде е... – Мария се разплака горко- как ще кажа на нашите...? а не искам да правя аборт... много го обичам, лельо Минке, мноооого го обичам...
- Това ли било? Че то няма място за сълзи, Детко! Не се тревожи. Ти само да си здрава, а с всичко друго ще се справим. И вашите... остави това на мен. Ето... каква е голяма къща, празна е. Тук детски крачета не са тупуркали, време е да оживее пущината, че ние с Петър като родно дете те обичаме...
Занизаха се дните, седмиците. Мария напусна Университета, не искаше да я виждат така, намери си работа като аранжьор на витрини, отдаваше ù се, харесваха идеите ù, търсеха я... Усмихна се, стъпи си на крака лека-полека. Толкова обич срещаше в хората, че ù се струваше лесно планини да повдига. Роди момиченце. Не мисли дълго, кръсти я Валерия, на него... А за него се сещаше често, плачеше понякога, после се усмихваше и си казваше: „Дано си щастлив, Вал, където и да си, дано си щастлив!”

Валерия беше на шест годинки, когато се наложи спешна операция от апендецит, усложни се нещо и се наложи кръвопреливане... Тогава разбра! По кръвната група разбра, че Валери не е бащата... и той, и тя бяха с нулева кръвна група, а детето се оказа с кръвна група – АВ. Бащата на Валерия се оказа Методи! Стресна се от откритието, плака дълго, мислеше да го потърси, да му каже ... отказа се. Не беше го виждала от онзи ден, бяха минали години, вероятно имаше свое семейство, свой дом... как да връхлети в чуждия живот?
Старите хазяи се споминаха един подир друг. Оставиха ù всичко, което имаха. Днешният ù дом се намираше на мястото, където преди старомодно се издигаше тяхната къща, с малката градинка и бронзовата жабка, готова за скок...
Имаше мъже в живота ù. Добри мъже. Но така и не прие нито едно предложение за женитба, не искаше да задължава някого другиго със своето дете, а и неволно все ги сравняваше с Валери и все бледи сенки ù се струваха.
Дъщерята растеше, беше умна и талантлива като майка си. Още в първите класове рисуваше така, че я забелязаха... Завърши гимназия с отличие, записа в Художествената академия... Отрасна, без да говорят за баща ù. Валерия не питаше, наследила твърдостта и непокорността на Марииния характер, макар и да искаше да узнае, но щом майка ù. Не го споменаваше, значи не трябва. Не бяха точно майка и дъщеря, повече бяха приятелки. Разбираха се, подкрепяха се...
Преди две лета Валерия замина за вилата на свой приятел, да рисува-подготвяше първата си самостоятелна изложба. Обади се на втората седмица развълнувано: „Мамооо, мамо искам да дойдеш в Емона. Трябва да те запозная с някого... той е прекрасен мъж, мамо! Искам да го видиш, да поговориш с него”.

Тръгна веднага, още на следващия ден. Но... когато отидоха пред дома на новия Валериин приятел, ги посрещна единствено тишината. На Мария ù се стори, че перденцето на единия прозорец помръдна за миг, замълча, не каза на дъщеря си...

Той не се появи нито на следващия, нито на по-следващия ден, нито в следващите месеци...

Първата изложба беше триумф. Вечерта след коктейла, Валерия седна до леглото на Мария и с тих глас каза:

- Мамо, бременна съм. Историята се повтаря - и се усмихна.

Роди се момченце. Кръстиха го... Валери.

Мария се усмихна на спомена за раждането на детето, ослуша се за звуци от детската и отново вдигна писмото пред очите си.

„... Нараних те втори път, не смеейки да те потърся, нараних те и трети път...! Голям грях сторих, Миле, голям и непростим. Преди две години в Емона се запознах с чудна хубавица, талантлива художничка и прекрасен човек и жена... Обикнах я... и... когато ви видях двете пред портата, аз онемях, Миле, онемях и ослепях, това беше твоята дъщеря и... вероятно моята. Избягах, любов моя! Отново избягах. Страхлив егоист, нещастник съм аз... Опитах да живея с този грях, но не би... с такъв грях и страх не се живее. Не се живее!
Пиша това писмо за в случай, че не успея да се срещна с вас и да ви поискам прошка, макар и да знам, че за това, което аз направих... прошка няма.
Знам, Миле, че парите и имотите ми няма да компенсират това, което направих, но те моля да не ги отказвате... вие, двете останахте най-близките ми същества в този свят...
Срамувам се от себе си, от страха и позора си...”

- Мамоооооооо – звънливият глас идваше от коридора. – Мамо, продадох две картини и поне в следващите два месеца ще бъдем спокойни, ще имаме пари.
Мария бързо изтри сълзите от очите си, смачка малкия бял плик и писмото и го завря в дълбокия джоб на панталона си и тъкмо навреме, защото в рамката на вратата се появи усимхнатата Валерия:
- Какво се е случило, мамо... плакала си... да не е нещо с дядо и баба?
- Не, Деткоо... – Мария се усмихна – миналото те намери, намери те.