Човек често се сеща за миналото. Но не за хората от миналото. А за себе си в миналото. За какво е бил, за промените които времето е нанесло върху лицето му, за малки бръчици щастие и белези от сълзи по бузите.

Понякога се връщам в любимото си минало. Когато бях на 7 и светът беше мой.

Всичко свято ми беше далече, въпреки църквата всяка неделя сутрин. Бях свободна, но не заради безгрижието и не заради огромния парк, в който прекарвах времето си.

Връщайки се под дебелите сенки на онези столетни борове, усещам миризмата на смолата по клоните. Чувам спирачките от гумите на колелото, които оставяха дири по чакъла. Виждам дългата си права коса и тънките крачета, които имаха енергия на ядрена централа. И виждам себе си, забравена някъде под слънцето. Онази малка аз, която остана там, и се сърди, че аз я изоставих.

Точно тогава, когато научих, че според Чехов "Раздялата с детството е раздяла с хармонията", видях сълзите на изоставената част от себе си. И когато открих, че детството свършва там, където започват да се сбъдват мечтите от него, се разочаровах.

Старите ми маратонки, номер 32, Найк, мъжки, ужасни на вид, след години износване, седят точно пред мен. И са толкова мънички.

И си спомням за вярата си в себе си тогава. Когато едва 30 кила, не се страхувах от нищо.

Единственото ни общо с онова момиче тогава, са маратонките. Останали за спомен в настоящето.

Тогава бе и първият път, когато си пожелах времето да спре. На една поляна. 

И дивечът не бе достатъчен, за да побере фантазиите ми, а небето не достатъчно далеч, за да се откажа да го докосна.

Не израснах в междублоковите пространства, където е пълно с катерушки. Правех си ги сама, най-често използвайки клоните на дърветата. Приятелите ми живееха далече и бяхме заедно само когато някой ни закара на гости. Не съм гледала никога "Улица Сезам" и не съм яла суха паста Балкан. Израснах със Семейство Флинстоун, Том и Джери и всички изделия на Киндер. Тъпчех се с пица и спагети, докато не можех да понасям миризмата на боба. Говорех два езика, а учителката ми по италиански ме наричаше Николова, защото съм била рускиня. В детската градина правех планове да достигна Америка с количка на батерии. А когато стана време да напусна страната, всички плакаха за мен.

И в края на краищата, момичето, чието родители бяха българи, знаещо 5 италиански диалекта, остана там, в малкото градче до езерото Комо. 1400км по-късно единственото, което ми липсваше, бе всичко, което се побираше там.

Бързах да порасна, откакто съм се научила да казвам годините си. И в един момент започна всичко да бъде просто най-прекрасния спомен.

Всичко,  което ме направи жива за части от секундата, бяха тези маратонки Найк. И всички спомени, за най-невероятното детство, което някой някога може да има, даде началото на личността ми. 

Замислих се дали е по-добре да ходиш по различни улици с едни и същи обувки, или да ходиш с различни обувки по едни и същи улици.

Какъвто и да е отговорът, аз не искам да знам..

Искам само да мога да откъсна парченце от времето, да се върна в малките красиви улички на онзи град и да не си бях пожелавала никога да порасна.