Човек често се сеща за миналото. Но не за хората от миналото. А за себе си в миналото. За какво е бил, за промените които времето е нанесло върху лицето му, за малки бръчици щастие и белези от сълзи по бузите.
Понякога се връщам в любимото си минало. Когато бях на 7 и светът беше мой.
Всичко свято ми беше далече, въпреки църквата всяка неделя сутрин. Бях свободна, но не заради безгрижието и не заради огромния парк, в който прекарвах времето си.
Връщайки се под дебелите сенки на онези столетни борове, усещам миризмата на смолата по клоните. Чувам спирачките от гумите на колелото, които оставяха дири по чакъла. Виждам дългата си права коса и тънките крачета, които имаха енергия на ядрена централа. И виждам себе си, забравена някъде под слънцето. Онази малка аз, която остана там, и се сърди, че аз я изоставих.
Точно тогава, когато научих, че според Чехов "Раздялата с детството е раздяла с хармонията", видях сълзите на изоставената част от себе си. И когато открих, че детството свършва там ...