Сигурно е било някъде 1974 или ' 75 година. Със сигурност още не ходех на училище, но и не бях прекалено малък.В ероятно съм бил на 5-6 години.Т ака или иначе събитията от онези дни на моя тепърва оформящ се съзнателен живот и до днес, са толкова ярко запечатани в паметта ми, че без затруднения по всяко време и на всяко място дори с отворени очи мога да ги извикам отново на повърхността на съзнанието си. И те ще изплуват така, както изплува труп на повърхността на сравнително топлата вода. Защото, ако е студена, този труп ще си остане под водата толкова време, колкото е необходимо. А когато слънчевите лъчи погледнат благосклонно към осквернената наша земя видяла какво ли не през хилядолетното господство на човека над нея и водата се затопли, този труп ще изплува - подут, грозен, плашещ.

Детството ми ли?!

Ами то си беше едно съвсем обикновено детство. Както най-често се изразяват хората - светло, безоблачно и щастливо. Нищо не вещаещо наближаването на черния облак, надвиснал така неканен и неочакван над мен под формата на видения, способни да вцепенят тялото и съзнанието от ужас. Ужас, нямащ нищо общо с обозримия свят, който ни обгражда и лъжливо мами да вярваме само и единствено в него.Като красива, но и лъжовна жена. Която твърди, че е единствена и неповторима. А влюбеният до полуда глупак не вижда и не иска да види как някъде в ъгъла зад нея срамежливо са се сгушили още дузина хубавици. Също толкова истински и реални. А знаете ли, че пчелите виждат света много по-различен от нас. Няма форми, но е изпъстрен с цветове. Представете си сега, че сте седнали на по кафе (или нектар) с една говореща пчеличка и и рисувате с думи красотата на човешкия свят. Така, както го виждаме. А пчеличката се усмихва недоверчиво, защото е скептичка и вярва само на това, което вижда със собствените си очички. Спорът в случая е безсмислен. И сега описвайки тази моя първа среща с един невидим и необясним свят пълен с духове и видения също толкова ЖИВИ и РЕАЛНИ като нас самите аз съзнателно се подлагам на риска да бъда осмян и анатемосан от скептиците и обвинен в плитка лъжа целяща да бъда забелязан и... пази Боже някой да ми повярва.З ащото вярата в невидимото... вярата в Отвъдното предполага пълна промяна на досега съществуващата и ревниво пазена от оскверняване парадигма. А това вече е много сериозно. Направо недопустимо.Пазещите с нокти и зъби тази парадигма,а  и обикновените скептици, които като папагали повтарят заучени и до болка познати теории и предположения ще продължават да пеят познатата стара и вече толкова изтъркана от повтаряне песен ,че отсега смятам да ги поставя в шах и мат. Хайде сега да видя как ще ми обяснят по рационален начин виденията на едно 5-6 годишно хлапе. Знаейки отнапред похватите, с които си служат и хипотезите на които се облягат, смятам преди да изложа своята история да започна с това. 

Фантазия?!

Така... Каква фантазия може да има едно дете в тази възраст, че да материализира в съзнанието си видения и образи достойни за филм на ужасите. Да ви напомням ли, че през въпросния период 1975-76г в Народна Република България имаше една Национална телевизия с два канала (единия от които на нашия черно-бял, лампов телевизор не го хващахме). А другият завършваше с Химна на Републиката в 00.00 часа.Та по тази телевизия филмите на ужасите не бяха хит. Същото беше и с литературата. Всеки живял по това време на материалистически до мозъка на костите социализъм би трябвало да е наясно. Но най-важната подробност е, че на тази възраст аз не можех да чета, а единственият ми допир с телевизора беше в осем без петнайсет вечерта с детското предаване ЛЕКА НОЩ ДЕЦА. В 20.05 аз бях вече в леглото. Психологически проблеми?! Тормоз?! 

Не ви ли споменах, че имах щастливо и безоблачно детство. И така. По онова време живеехме в къща. В тих и спокоен квартал. А моят свят се простираше най-много на две пресечки от дома. Слънце и весели игри с още едно момченце и две момиченца. А когато те не бяха навън, си играех в къщи с коли и камиончета. Най-вече стоях в кухнята. А през зимата тя беше и стаята, която денем се отопляваше с една дърварска печка. А върху нея весело къкреше чайник или тенджера. Щом обаче се излезе от кухнята в коридора, първото нещо, което се вижда е остъклената врата, водеща към двора. А вдясно коридорът водеше към другите две стаи - спалнята и хола, където стоеше и телевизорът. Но точно фронтално насреща беше килера, чиято врата почти винаги беше леко открехната. Разказвам тези подробности, тъй като имат пряка връзка с повествованието. Точният момент, в който започна всичко?! 

Убийте ме - не помня! Нито пък защо!З ащо виждах неща които никой друг в къщи не виждаше.Защо и другите деца с които си играех не ги виждаха. И всичко ,това се случваше вечер в тъмното.За да гледам любимото си предаване ЛЕКА НОЩ ДЕЦА се налагаше излизайки от кухнята да прекося почти целия коридор докато достигна ключа за лампите.Проклетия ключ .Защо е направен на цяла вечност разстояние от кухнята.Естествено ,че молех родителите ми да ме придружат в тъмното И често го правеха. Но имаше и вечери в които трябваше да се изправя с цялата си смелост срещу ужаса в мрака .Понякога се разплаквах разкъсан между страха и желанието да гледам ЛЕКА НОЩ ДЕЦА.Татко пък  се дразнеше.И започваше да ме гаври ,че съм "бъзльо" и "какъв мъж съм щял да стана след ,като се страхувам от тъмното" .Истината бе ,че така искаше да ме насърчи да не се плаша ,като сам със собствените си очи се убедя, че в тъмнината не съществува нищо страшно. Тук идва и най-трудния момент от моя разказ.Как бих могъл да "облека" в думи на обикновен човешки език ужаса в мрака.Но ще се опитам.Сигурен съм обаче ,че думите ще бъдат бледа сянка на това ,което се разиграваше пред очите на едно малко момче .Казвам очите.Защото съм сигурен, както в съществуването на всичко останало ,че и тези видения виждах именно с очите си.И категорично отхвърлям твърдението на скептиците ,че са "вероятно плод на развихреното ми въображение" . И така излизайки от кухнята аз трябваше да свия в дясно по тъмния коридор.Впрочем коридора не беше абсолютно тъмен.Първо аз оставях вратата на кухнята открехната.От там навлизаше достатъчно светлина за да се вижда накъде вървя ,както и силуетите на хладилника и други предмети които се намираха в коридора.Също слаба светлина се процеждаше и от остъклената врата водеща към двора.Тя също ме плашеше.Но истинския кошмар идваше от килера.Независимо дали вратата му е затворена или отворена аз виждах сякаш през нея.Там някъде дъното на килера се губеше.Сякаш преливаше в някаква друга реалност.Реалност населявана от разумни и безкрайно зли същества.Същества които нямаха някаква определена форма ,а бяха като духове безплътни.И все пак сякаш имаха форма.Но неподдаваща се на определяне.Бяха не по големи от 10-15 см.Като синкаво -зеленикав дим с форми  .Някой наподобяваха човешки черепи.Държа да подчертая ,че човешки череп видях години по-късно.Други наподобяваха уродливи човекоподобни лица които пищяха сякаш горяха в огън и страдаха от неописуема агония.А имаше и такива които не подлежат на описание.Доближаваха се по-скоро до влечугите ,но и това сравнение не е съвсем точно.Но всички излъчваха някакво страдание и невъобразимо зла мощ.И така те излизаха от килера ,който вече не беше обикновен килер ,а самата врата на преизподнята и плавно се носеха във въздуха към мен.Като ту се спираха до сами лицето ми, ту ме обграждаха сякаш да ме атакуват подобно на глутница гладни вълци. Вероятно имаше сила, която ги задържаше. Защото ,както и тогава ми се струваше те бяха РАЗУМНИ! ВИЖДАХА МЕ! и със сигурност изпитваха към мен омраза, ненавист и всичко в този смисъл.Чувствах го! Виждах го! Така ,че ако им бе позволено не знам какво щяха да ми сторят.Затварях очи и се предвижвах опипвайки стената докато достигна заветния ключ ,който както вече казах се намираше на цяла вечност разстояние.Но дори и със затворени очи аз чувах писъците и другите неописуеми звуци които издаваха .Понякога толкова близко до ухото ми ,че съвсем ясно усещах лек полъх .Толкова противно и неестествено бе всичко това.Помня и усещането на вцепенение и студ които сковаваха цялото ми тяло и мисъл.Губех реална представа за време.Струваше ми се ,че минава прекалено дълго време докато се намирах в "компанията" на тези същества.В тези тягостни мигове на безвремие сякаш не съществуваше нищо друго освен килера ,ТЕ и аз.Щом светнех осветлението обаче всичко изчезваше сякаш не е било.И така до другата вечер.Понякога пък след ,като легнех преди да заспя над главата ми по тавана се чуваше топурканe.Като от малки крачета.Татко казваше-мишки.Но аз не вярвам .Може тук вече и въображението да си е изиграло своята роля ,но аз мисля ,че топуркането беше особено.Сякаш съдържаше в себе си разумност и заплаха.

Колко време продължи всичко това?!

Не помня.Но скоро след тези събития събориха къщите ни и застроиха квартала с панелни блокове.Когато се нанесохме в новия ни апартамент не изпитвах вече страх от тъмното.И виденията никога не се повториха. Но научих нещо много важно.А то е ,че света ,който ни заобикаля и ,който виждаме с плътските си сетива не е нищо по-различно от завеса зад ,която се крие един чудовищен свят.Свят с други закони и обитаван от други същества и сили.Безплътни, безсмъртни, могъщи и зли.И ако не ги виждаме то е заради безкрайната Божия милост към нас - тленните и несъвършени човешки същества. Съществуват и добри духове-Ангели.Но те са високо.Тези тук са зли!