Старецът

Минавах всеки ден покрай машините, подритвах изпопадалите въглища от лентата и наблюдавах дали няма някоя счупена скоба от движещата се верига, евентуално да спра машината за ремонт.

Стигнах до бай Милан, шейсет и една годишен старец. Сух, среден на ръст, с едър, на дупки нос, с едро изрязани върху лицето му бръчки, но с живи сиви очи. Показалецът на лявата му ръка липсваше, изгубен някъде в битките с живота.

Възголемият номер сини, докови дрехи, старото раздрончено шалче около врата, червената каска на главата и гумените ботуши на краката, всичко това със землистия цвят на лицето му, ме карат в първия момент да чувствам, че съм застанал пред бостанско плашило.

Но ето, плашилото се раздвижва, придобива формата на човек, който само махна с ръка за поздрав и продължава да показва усърдието си върху купчината изпопадали от машината въглища, държейки здраво лопатата в коравите си селски ръце.

Трудно ми бе да възприема, че тази обстановка бе нормалната среда за този шейсет и кусур годишен човек. Е, запазен, пъргав за годините си, но все пак – мисля си – тук ли му е мястото? Няма ли си дом, съпруга, деца, които да го обградят с грижите си сега, в преклонната му възраст?

Гледам подаващите се под каската му плътни и гъсти масури бяла коса, правилното сгъване и наблягане на тялото върху лопатата и си казах, че този човек не е с годините си.

Съвестно ми бе старият да превива гръб, а аз двадесет и няколко годишният младок, да стоя покрай него и да му разтягам локуми.

- Хей, бай Милане! Седни за малко да се изприкажем, нали знаеш, че от работа се гърбавее, а не се хубавее! – взех да го курдисвам отдалече така, както си бях наумил.

Старецът си плю в зачервените сухи длани, хвърли още няколко лопати и вземайки на няколко пъти дъх изрече:

- Е-е-е, младо, аз се изгърбих, що се изгърбих, а и по-убав няма да стана! Вие да сте живи и здрави, да младеете и да хубавеете.

- Хе, тъкмо в тая влага, кал и прах ще хубавеем, ти започна да се шегуваш, бай Милане! Тук ли ни е мястото на нас младите хора, да бъдем в тая влага и да гълтаме тоя мръсен въздух, а като направим годините за пенсия, да се прегърбим и бастунът да пука под тежестта на костите ни? А знаеш ли, бай Милане, колко млад народ има в големите и светли ресторанти в града, да не говорим за дискотеките, барчетата и капанчетата, които никнат като гъби след дъжд?

Усетих, че бях разпалил доста от младежкия пламък в старческите очи, но в този момент той изпрати като че направо в лицето ми думите:

- Некой да те вързал тук бе, младо! Я иди в града, работа за теб колкото щеш и ресторанти много, може и келнер да станеш.

- Мислил съм по този въпрос, бай Милане, ама…

И като гледах как стои прав, облегнал се с две ръце върху дръжката на лопатата, го подканих:

- Ела, бай Милане, ела, седни тук в нишата на завет.

А това, че исках да ида в града, исках, но не ми дават ония от селищната система, трябвало да се запази работната сила тук на място, по някакво абсурдно тъпо министерско постановление. Мачкат яко народа.

Имам един приятел в града, към пуца на ОКС, нещо е баровец там, след нова година ще поговоря с него и наистина може да се ориентирам натам.

- Младо, сега ви е времето да се ориентирате на някъде в живота, а не като мене - на шейсет и кусур години да търсите повече пари, по-убава маджа и да се мешате из народо. Сега му е времето да си облечеш по-убави дрешки, да си апнеш нещо по-сладичко, да полюбиш някоя млада момичка, я гледай колко от тях са цъфнали там на центъра. Като ги гледам с тия къси полета, чак на мене ми става благо, а да не говорим за вас, за младежта. Сега ви е времето да се порадвате на света. А ти – гледай го глупчото, зарил се в тия дупки на млади години. Е-е-х, да бях сега на твоите години! – въздъхна дълбоко старецът и после бръкна в джоба на куртката си да извади по един бонбон лукче - нещо, което отвън в магазина ми се бе струвало като твърде ненужно, но тук винаги ми се бе услаждало. – Да запалим по цигара, а?

Усмихнах се на шегата му и поех бонбона.

Всички тези приказки ме караха да се замисля.

- Бай Милане, ти пушиш ли? – потбутнах аз разговора отново.

- Не – рече отривисто той.

- А някога пушил ли си? – чоплех да подема разговора отново, думите му влизаха като мехлем в сърцето ми.

- Пуших ги в казармата и след нея, близо към осем години. Но оттогава – досега не съм ги турвал в устата си.

- Добре де – продължавах – добре де, и има ли някакъв ефект като си ги отказал и още по-важното, като отказа цигарите, тава оказа ли някакво въздействие върху онази работа например?

- Ти се кодошиш с мен! – засмя се старецът. – Но слушай какво ще ти река. На млади години се чувствах добре, здрав бях и бабата ме желаеше често, абе и сега поработнувам по малко на стари години… Не знам дали е от цигарите или не, но е по-добре да не ги пушиш. Да знаеш това от мене.

Чувствах, че разговорът върви по вода както се казва, както при хора, които са си много близки един другиму. Допаднал му бях на стареца, пък и той на мен.

- Бай Милане – продължих – интересува ме един по-сериозен въпрос. Защо например, на тези години си дошъл в мината? Пари ли нямаш, къща ли нямаш, градинка или дворче за обработване или там някакви животинчета? Гледам по наше село, всеки и градинка, и прасе, и козица, и овчица гледа.

- Имам си бе, младо, имам си, ама годините се измениха, ех…

Знаех, че обстановката в подземията сближава хората и бе възможно и непознати да се изповядат като братя.

Очите на стареца като че се наляха и когато погледът му се спираше на мене, нещо ме караше виновно да скланям глава към земята.

- Имам си – продължи той – и къщурка на село… Ей тия дни купих бетонни колци за оградата, искам да обиколя целия парцел, влиза чужда стока, наглъбоват овощията, ами е тежко, нема кой да ми помага.

Синовете са далеко. Единият е по София, другият по Старозагорско, но такива жени случиха, че не ги пущат често. Като дойдат внучетата един път в годината, така ми е радостно да знаеш, ей! Дам им по некое левче, да си купят по нещо и те около мене: дедо, дедо! Маленки са, ама ми помагат, а младите по цял ден ядат и пият с жените или спят.

Викат ми: “Старо, ние сме дошли тук да си почиваме, ако ни е до работа, ние и у дома си я имаме.” Думат, ама като че ли за некой друг го правя, на тях ще остане.

- Ех, бай Милане, я се върнат в село, я не. Щом като са се устроили с апартаменти, с коли – не ми се вярва да се върнат. А ти защо така? Не бива да се трепеш толкова?!

- Ех, имот е това бе, младо – цял живот съм го събирал. Строих къщата, после гараж прилепих, след това кочинка, кошарка за овцете, овощна градина насадих, сега циментова ограда. Всичко това с тези ръце съм го направил и не е лесно да се остави така. По-добре да пукна, отколкото да гледам как си отива всичко така, на михаля. Може да ни е диво местото, но с труд всичко става. Нали знаеш, ако не беше това яденье, щеше да падне леженье! Ама заради това пусто яденье – иска работенье!!!

Бяхме толкова унесени, че хич и не помислях дали ще го обидя с въпросите си, а продължавах и като че помъдрявах от знанието за съдбата на този човек.

- И все пак, бай Милане, мисля, че ще ти бъде по-леко да си си у дома, а ти се товариш и с тая работа тук в мината.

- Ех, младо, как да ти го кажа. Ти знаеш ли какво нещо е да си сам у дома по цял ден? Бабата ми е стара и болна, а и от две години така се е скиснала, заради това, че не идват децата, та все на мене си го изкарва. За да не я слушам, излизам навън, па хвана копам, копам цял ден. Прибера се, а бабата направила една пържена манджа и ям по три дена от нея. Това не се търпи, да знаеш. А тука я - автобусът си ме докарва пред предприятието, хората направили баня, стол. Кеф ти е първо ястие, кеф ти второ, кеф ти дисерт. Я маслице, па млекце и сиренце има, и кашкавалче, и саламче, а у дома що – цело лето пържен пипер, зимата кисели домати и от време на време по малко отелак от бочвата. Не е живот това селският – да знаеш. Продадох оцете, та да не са ни на гайле, тя старата вече и от кревата не става. А агнетата ги дадох на младите за банкети. Такива времена дойдоха, младо, да не живееш на село.

Старецът вдигна глава на среща ми. И едва сега забелязах сивите, пълни с влага очи. Мъката на годините се бе навирила в тях.

- А тука е по-друго, с хора ще се срещнеш, дума ще размениш, и ако щеш, младо – старец ми викай – ама пак ми е благо, за човешка приказка ми е мъчна душата. А па и некоя млада булка мине, та човек очите оплакне. Какво се хилиш, човещинка е това?! А ти ходи, ходи, па внимавай каква жена ще си вкараш в къщата, защото ако е кисела, ще ти е кисел после и целият живот и то не само от киселите домати!

- Хайде, старо, много се заприказвахме – надигнах се аз, като се засмях. – Хайде, чао, че времето минава.

- Чао, чао – щом си рекъл. Хайде на мене чайо, а на тебе сиренето – изпрати ме с усмивка той.

Погледнах в очите му. Бяха се успокоили, а на лицето му стоеше блага, добродушна, човешка усмивка.

Махнахме си с ръка за довиждане с обещанието утре отново да си поприказваме.