Страдание
Ще мога ли някога да те извадя от сърцето си, ще успея ли да те забравя, любов моя, истинска, единствена, вечна... по-добре да бях умряла на минутата, когато спря да ме обичаш. А сега умирам бавно, малко по малко всеки ден...без тебе, без твоята усмивка, без твоя глас, без прегръдката и топлината ти. Сълзите капят и могат морето да съревновават и не спират и болката жестока не изтриват. Докога, докога, Господи ще боли така, докато умра...
Лутам се сама, самота като черна пелерина ме завива, цвете, слънце бях, а сега увяхвам и залязвам. Не ме радва нищичко, нямам за какво да живея, на какво да се надявам, да мечтая и очаквам. И как възможно е това, като ти не си до мен, като вече не се прибирам при теб, като в леглото съм сама. А как ми липсват целувките ти, обожанието ти, уханието ти, как ми липсва въздуха общ, изпълнен с любов и желание да сме заедно и с вречени сърца така, заедно да остареем, както си обещахме в началото, помниш ли?
А Аз и Ти = Ние останаха там в миналото, те се обичаха, не се нагрубяваха, и един в друг се оглеждаха.
Светът ми без тебе в него, е сив, мрачен, опустошен, като душата ми и нищо не радва я сега.
Как те обичам, любов моя, как във всичко и всеки те търся, как прохождам отново, знаеш ли?
Сила нямам вече и на болката предадох себе си, и дишам, но достойна не съм, когато всъщност умряла съм.
Не исках да се случи така, затова страдам сега и ден не минава, без да плача за теб.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Петя Мирчева Все права защищены
! Поздрави
