Ще мога ли някога да те извадя от сърцето си, ще успея ли да те забравя, любов моя, истинска, единствена, вечна... по-добре да бях умряла на минутата, когато спря да ме обичаш. А сега умирам бавно, малко по малко всеки ден...без тебе, без твоята усмивка, без твоя глас, без прегръдката и топлината ти. Сълзите капят и могат морето да съревновават и не спират и болката жестока не изтриват. Докога, докога, Господи ще боли така, докато умра...
Лутам се сама, самота като черна пелерина ме завива, цвете, слънце бях, а сега увяхвам и залязвам. Не ме радва нищичко, нямам за какво да живея, на какво да се надявам, да мечтая и очаквам. И как възможно е това, като ти не си до мен, като вече не се прибирам при теб, като в леглото съм сама. А как ми липсват целувките ти, обожанието ти, уханието ти, как ми липсва въздуха общ, изпълнен с любов и желание да сме заедно и с вречени сърца така, заедно да остареем, както си обещахме в началото, помниш ли?
А Аз и Ти = Ние останаха там в миналото, те се обич ...