Тя живееше в малък град. Повечето хора се познаваха. Знаеха кой как живее. Какво го мъчи, кое го радва. И всеки си гледаше живота според своите нужди и претенции. Веселина също. Млада жена, която имаше увреждане по рождение, което щеше да носи до края на дните си. Отгледана с много грижи, тя бе учила в помощни училища, които я бяха държали встрани от своите връстници. Увреждането й бе психическо, изразяващо се в бавноразвиващо се поведение. Трудно общуваше, инатеше се, вършеше неща, които нормален човек не би си и помислил, но беше отговорна към пари, към задачи, които й бяха поставяни.
Веселина бе пенсионирана по блест, малко след като бе завършила средното си образование. Родителите й се бяха опитали да намерят подхдяща работа като за нея, но никъде не я приемаха. Премина през комисия, която я освидетелства и пенсионира. Ежедневието на младата жена бе сиво и монотонно. Тя се бе ангажирала да мие съдовете в своя дом. Така се чувстваше полезна. Обикаляше от стая в стая. Надникваше в кухнята и ако имаше дори една чиния в мивката, тя се усмихваше, запряташе ръкави и я измиваше. Затваряше крановете на чешмата, избърсваше си ръцете и се оглеждаше наляво и надясно със задоволство, сякаш е свършила най-важната работа в света. Излизаше да се разхожда. Слизаше на долната улица, влизаше в магазина, купуваше нещо, а след това се връщаше по същия път. Когато срещнеше някой съсед, тя се опитваше да го поздрави, но често виждаше по лицата на хората едва доловима усмивка. Щом я виждаха на улицата, всички се забързваха. Никой не се спираше да си поговори с нея. Понякога й правеха забележка, че в голямата жега е облякла блуза с дълъг ръкав, или в студен ден е излязла по чехли. И когато отминеше, често говореха с подигравка за състоянието й.
Имаше дни, в които валеше дъжд. Падаше сняг. Или голям студ. Дори и много горещо време. В такива случаи, хората се променяха. Изведнъж се превръщаха от безразлични в мили същества. Жена ще се провикне през дувара и с изкривена усмивка ще се провикне през дувара на своята къща:
- Веске! Весе! До магазина ли си тръгнала? Чакай да ти дам пари да ми купиш хляб и половин килограм сирене.
Друг съсед ще чуе това и ще каже:
- Чакай, Веси! Ето, сигурно ще минеш през центъра, да ми платиш тока.
И Веселина дори да нямаше път до магазина или до касата за плащане на сметки, щеше да отиде и да се върне. Премръзнала или обляна в пот, но щастлива. Защото се чувстваше нужна. А тези хора, на които им помагаше дори не знаеха че се казва Веселина. Бяха свикнали с "Онази Веска". Те бяха същите жени, които преди много години хващаха за ръце своите деца и ги отдалечаваха от различната от тях Веселина. От страх, да не им повлияела лошо. А тя винаги бе носила доброта в сърцето си. И го даряваше на хората по свой начин. Чувстваше се щастлива, когато можеше да помогне. Дори, щом свършеше услуга, изчакваше усмихната до уши, за да види реакцията на човека, който я бе изпратил да свърши нещо. Не чакаше благодарност. Искаше само да види, че някой беше доволен от нейните постъпки.
Колкото и да бе различна, тя осъзнаваше, че хората я търсиха само в краен случай. Тогава, когато се страхуваха да излязат. Веселина се събуждаше сутрин. Първото нещо, което правеше е да погледне през прозореца. И се радваше, когато бе облачно. Вярваше, че може да завали. А бе тъжна, щом слънцето се виждаше още в първите часове на деня. Веселина не се страхуваше от това, което плашеше другите хора. Тя намираше доброто във всеки миг и го пускаше в света, в който живееше. Младата жена изпитваше страх, когато хората се чувстваха спокойни. Тогава никой не я търсеше. Не й възлагаха задачи, с които би могла да бъде полезна. Отново, когато я срещнеха, веднага забързваха крачки и се правеха, че имат важна работа. И тогава, тъга обличаше крехките рамене на Веселина. Страх, че не е нужна. И едно усещане за празнота, че хората можеха без нея.
Оставаше си вкъщи. Без злоба. Без гняв. Тя не можеше да задържа в себе си лошото. Но сякаш знаеше, че ден с ден не си приличат, тя живееше с мисълта, че все някога пак щеше да помага.
Веселина не осъзнаваше, че е различна. Тя не знаеше, че се чувстваше добре, когато другите се страхуваха.
За нея бе важно, че помага.
Човек е щастлив, когато е нужен.
Явор Перфанов
25.03.2020 г.
Г.Оряховица
© Явор Перфанов Все права защищены
Похвално слово за различните... Харесах!