Любовта е като пламък – красива, топла, но и опасна.

Сякаш си пред нея, усещаш жарта и, но те е страх да протегнеш ръка.

Ами ако се изгориш? Ами ако тя откаже да те стопли?

Страхът отхвърля човека още преди да му е дадена възможността да обича.

Времето ни е научило, че доверието е нож с две остриета.

Спомням си един път, когато почти си позволих да се гмурна в любовта.

Тя имаше топли кафяви очи и смях, които може да заглуши света.

Две години мълчаливо наблюдавах този пламък.

Надявах се някак да привлече и мен.

Но когато дойде моментът, аз отстъпих.

Вместо да направя първата стъпка, прекарах дълги нощи,

премисляйки всяка дума, всяко движение. Любовта действие изисква, а аз затънах в бездействие.

Тя продължи напред. Аз спирах.

Вечерите сега са самотни. Всеки си мисли как щеше да изглежда

животът ми, ако бях преодолял страха тогава.

Можеше ли светът да е различен?

Щях ли сега да седя тук, на този прозорец, или щях да съм до някого – прегърнат, защитен, обичан?

Но страстта към обичая никога не умира.

Тя пулсира в гърдите, като затруднен зов. Градските светлини долу проблясват като отражения на чужди истории.

В тях откривам нещо красиво – смелостта на хората.

Да обичаш означава да приемеш риска, да се довериш на това,

което не можеш напълно да контролираш.

Не е достатъчно да стоиш на прага и да се възхищаваш на огъня.

Трябва да направиш крачката.

Затварям очите си тази вечер. Вдишвам дълбоко. Страхът шепне своите познати думи, но нека бъде така.

Може би няма смисъл винаги да бягаме от болката. Може би понякога истинският живот започва от мястото,

където болката и надеждата се срещат.

Защото в края на краищата, колко дълго можеш да стоиш на прага на любовта, преди да разбереш,

че си се превърнал в сянка на себе си?