Страх от смъртта (или - защо ни е нужно изкуството)

 Страхът от смъртта ни кара да сме изобретателни в определени ситуации, които отчитаме като опасни за живота ни. Следователно - това което причинява човешкото въображение е неговият инстинкт за самосъхранение. това е и причината роботите да не могат да излязат от своята “кутия“ на рациото - те нямат страх от смъртта, защото са неживи по начало. Те нямат въображение.

 Този страх е коренът на нашата индивидуалност - реакцията на момента и неговото следствие. И тъй като те се натрупват в определена посока - човекът /личността/ се оформя като строго индивидуална и неповторима единица, макар всички да произтичаме от една и съща “точка“.

 Аз-ът изразява себе си чрез Егото. Защо?! Защо ѝ е на абсолютната хармония да изживява себе си като една нехармонична дуалност, склонна да греши, на която ѝ е невъзможно да бъде цялостна, въпреки че целият ѝ живот е отдаден и посветен именно на този стремеж към абсолютното. Самият факт, че е парадоксално - го прави достоверно в мислите ми.

 Аз-ът, Всевишният, Господ или Нирвана - в качеството си на абсолютна цялост - на нещо, в което всичко се слива и заради това не съществува нищо конкретно /продукт на дуалността/ - не може да чувства. Тъй като за Него не съществува “добро“ и “лошо“ - му липсва способността да взима решения и да отсъжда. Ако няма взето решение /предходник на действието/ - няма как да се случи следствието. А ако няма следствие - то значи няма движение. Без движение - няма растеж. Без растеж - живот.

 По презумпция - Аз-ът е всичко и нищо. Аз /и не само аз/ си го представям като нещо напомнящо холограма, или мисъл, съдържаща в себе си цялото знание и всяка възможна възможност. В качеството си на „всичко“ - Аз-ът държи в себе си /като едновременно това е и “материята“, от която е изтъкан/ всеки възможен ход на събитията, всеки път - от самият си извор до края си - е една от неговите нишки /клетки/. Затова е Всевишен. Тъй като знае всяка възможност - той я оценява като равна на всички останали. За Него няма “правилно“ или “грешно“ - единствено - решение, събиращо в себе си - в хомогенна смесица - и двете. При Егото - зависи от гледната точка. Аз-ът е безволев. Той няма мотивът да вземе решение. За това е и “нищото“. Също както в мисълта могат да се развият няколко възможности, но на практика - нищо да не се направи.

 Разликата м/у човека и Него е, че човекът е част от Него и следователно притежава само част от “погледа“. Човек никога не може да бъде обективен и колкото повече твърди, че е - толкова повече лъже себе си.

 Да намериш истината - означава да си себе си. Да си себе си изисква честност в действията. Пълната искреност е да намериш центъра си, останалото е гравитиране и бягство от реалността. Бидейки в центъра си, или с други думи - напълно в себе си, напомня окото на бурята - само тогава се вижда Пътят. Пътят е онази връзка. Всяка единица има свой собствен, а от сбора им се ражда Аз-ът. Любопитно, нали, хем Той ни ражда - хем ние Го изграждаме. Кое е първо - кокошката или яйцето?!

 Но да се върна... Защо му е на Аз-а да “върви пътища“ - след като вече ги съдържа в себе си?! Да, Той знае всичко и тук е ключът. Той знае, но не може да почувства. Той е безусловната любов и ние сме направени от нея. Но безусловната любов не се чувства, защото тя не е чувство, а състояние.

 Понякога съумяваме да я усетим и това е - когато сме в себе си - в самия си център. Тогава сме едно с Него, защото ясно виждаме пътят, на който сме стъпили. Но в този момент ние не ходим - неподвижни сме и това е, което прави връзката “видима“. Попадаме в нещо като позицията на Шрьодингеровата котка, но тъй като не можем да запазим това състояние, поради простата причина, че съществуваме /в тази си форма/ в дуален свят - е нужно да направим движение, което мигновено елиминира едната от възможностите и ни прави конкретни. За това Господ ням форма и е неопределен. Червената точка на челата на индийците обозначава символично този център, който те наричат неподвижната движеща сила. Тази сила представлява безусловната любов. Но тя принадлежи на друг свят, който не ни е отреден да живеем. Самият “живот“ изключва подобен род съществуване.

 Но защо наистина ни се налага да сме живи и Аз-ът да може да чувства?! За да може Цялостта да е цялостна. Тъй като чувстването е следствие на субективизма- или невъзможността ни да сме обективни, както е безусловната любов - следва че чувстването е просто резултат на незнание /и обратно/. И точно това е, което ни прави. Създадени от Висшия разум - знанието - да бъдем Неговата противоположност - незнанието, за да може Цялостта да се изпълни изцяло.

 Нашата душа е спуснат лъч от изначалната Светлина - в материална форма, за да можем да се разграничим. Ние сме деца на Бога. Всички сме едно и също нещо изживяващо се в различни свои варианти. Всяка своя възможност. Господ е в нас и навсякъде около нас.

 Страхът от смъртта е естествен механизъм, чрез който Аз-ът си осигурява нашето съществуване. За това и изкуството говори директно с душата на човека. Намирайки начин да се самоизразяваме - неповторими в чувствата си - искрени - ние се докосваме до Него, защото правим абсолютно същото - създаваме свят /включително създаването на дете/. По някакъв начин, ние притежаваме същите възможности като Него, чисто фрактално - в/у 1 по-долно ниво. Нашите мисли създават нашите холограми, които съществуват в главите ни и - склонна съм да вярвам - не само. Но каквото горе - такова и долу.

 Това, което се стремях да изкажа се отнася за връзката м/у страха от смъртта и изкуството. Исках да кажа, че това не е просто инстинкт за самосъхранение, по-скоро - отдавна не е. Това е най-високата стъпка в еволюцията на човека. Най-близкото до божественото, познато ни до момента, което не обслужва животински инстинкт или някакви недостойни користни подбуди. Егоизъм няма, защото Алтруизмът е утопия неприсъща за природата на човека. Устроени сме да сме най-важните в света си, защото за Аз-ът всички са равни.

 В търсене на така наречената „божествена частичка“ ние никога няма да успеем. Единственото, на което сме обречени, е да делим Цялостта на все по-малки двойки, които в крайна сметка - собствените ни мисли създават. Защото произлизаме от нищото...

... и това е всичко (:

   П.С.: Може би ще ви е интересно да прочетете „Теория на Когиталността“, има и 2-часово клипче в ютуб, все пак препоръчвам книгата.

 Ако ви се гледат филми: Mr. Nobody; Interstelar; What the bleep do we know (има и втора част, ако сте го гледали); Ethernal sunshine of the spotless mind...