Страхът от смъртта ни кара да сме изобретателни в определени ситуации, които отчитаме като опасни за живота ни. Следователно - това което причинява човешкото въображение е неговият инстинкт за самосъхранение. това е и причината роботите да не могат да излязат от своята “кутия“ на рациото - те нямат страх от смъртта, защото са неживи по начало. Те нямат въображение.
Този страх е коренът на нашата индивидуалност - реакцията на момента и неговото следствие. И тъй като те се натрупват в определена посока - човекът /личността/ се оформя като строго индивидуална и неповторима единица, макар всички да произтичаме от една и съща “точка“.
Аз-ът изразява себе си чрез Егото. Защо?! Защо ѝ е на абсолютната хармония да изживява себе си като една нехармонична дуалност, склонна да греши, на която ѝ е невъзможно да бъде цялостна, въпреки че целият ѝ живот е отдаден и посветен именно на този стремеж към абсолютното. Самият факт, че е парадоксално - го прави достоверно в мислите ми.
Аз-ът, Всевишният, Господ или Нирвана - в качеството си на абсолютна цялост - на нещо, в което всичко се слива и заради това не съществува нищо конкретно /продукт на дуалността/ - не може да чувства. Тъй като за Него не съществува “добро“ и “лошо“ - му липсва способността да взима решения и да отсъжда. Ако няма взето решение /предходник на действието/ - няма как да се случи следствието. А ако няма следствие - то значи няма движение. Без движение - няма растеж. Без растеж - живот.
По презумпция - Аз-ът е всичко и нищо. Аз /и не само аз/ си го представям като нещо напомнящо холограма, или мисъл, съдържаща в себе си цялото знание и всяка възможна възможност. В качеството си на „всичко“ - Аз-ът държи в себе си /като едновременно това е и “материята“, от която е изтъкан/ всеки възможен ход на събитията, всеки път - от самият си извор до края си - е една от неговите нишки /клетки/. Затова е Всевишен. Тъй като знае всяка възможност - той я оценява като равна на всички останали. За Него няма “правилно“ или “грешно“ - единствено - решение, събиращо в себе си - в хомогенна смесица - и двете. При Егото - зависи от гледната точка. Аз-ът е безволев. Той няма мотивът да вземе решение. За това е и “нищото“. Също както в мисълта могат да се развият няколко възможности, но на практика - нищо да не се направи.
Разликата м/у човека и Него е, че човекът е част от Него и следователно притежава само част от “погледа“. Човек никога не може да бъде обективен и колкото повече твърди, че е - толкова повече лъже себе си.
Да намериш истината - означава да си себе си. Да си себе си изисква честност в действията. Пълната искреност е да намериш центъра си, останалото е гравитиране и бягство от реалността. Бидейки в центъра си, или с други думи - напълно в себе си, напомня окото на бурята - само тогава се вижда Пътят. Пътят е онази връзка. Всяка единица има свой собствен, а от сбора им се ражда Аз-ът. Любопитно, нали, хем Той ни ражда - хем ние Го изграждаме. Кое е първо - кокошката или яйцето?!
Но да се върна... Защо му е на Аз-а да “върви пътища“ - след като вече ги съдържа в себе си?! Да, Той знае всичко и тук е ключът. Той знае, но не може да почувства. Той е безусловната любов и ние сме направени от нея. Но безусловната любов не се чувства, защото тя не е чувство, а състояние.
Понякога съумяваме да я усетим и това е - когато сме в себе си - в самия си център. Тогава сме едно с Него, защото ясно виждаме пътят, на който сме стъпили. Но в този момент ние не ходим - неподвижни сме и това е, което прави връзката “видима“. Попадаме в нещо като позицията на Шрьодингеровата котка, но тъй като не можем да запазим това състояние, поради простата причина, че съществуваме /в тази си форма/ в дуален свят - е нужно да направим движение, което мигновено елиминира едната от възможностите и ни прави конкретни. За това Господ ням форма и е неопределен. Червената точка на челата на индийците обозначава символично този център, който те наричат неподвижната движеща сила. Тази сила представлява безусловната любов. Но тя принадлежи на друг свят, който не ни е отреден да живеем. Самият “живот“ изключва подобен род съществуване.
Но защо наистина ни се налага да сме живи и Аз-ът да може да чувства?! За да може Цялостта да е цялостна. Тъй като чувстването е следствие на субективизма- или невъзможността ни да сме обективни, както е безусловната любов - следва че чувстването е просто резултат на незнание /и обратно/. И точно това е, което ни прави. Създадени от Висшия разум - знанието - да бъдем Неговата противоположност - незнанието, за да може Цялостта да се изпълни изцяло.
Нашата душа е спуснат лъч от изначалната Светлина - в материална форма, за да можем да се разграничим. Ние сме деца на Бога. Всички сме едно и също нещо изживяващо се в различни свои варианти. Всяка своя възможност. Господ е в нас и навсякъде около нас.
Страхът от смъртта е естествен механизъм, чрез който Аз-ът си осигурява нашето съществуване. За това и изкуството говори директно с душата на човека. Намирайки начин да се самоизразяваме - неповторими в чувствата си - искрени - ние се докосваме до Него, защото правим абсолютно същото - създаваме свят /включително създаването на дете/. По някакъв начин, ние притежаваме същите възможности като Него, чисто фрактално - в/у 1 по-долно ниво. Нашите мисли създават нашите холограми, които съществуват в главите ни и - склонна съм да вярвам - не само. Но каквото горе - такова и долу.
Това, което се стремях да изкажа се отнася за връзката м/у страха от смъртта и изкуството. Исках да кажа, че това не е просто инстинкт за самосъхранение, по-скоро - отдавна не е. Това е най-високата стъпка в еволюцията на човека. Най-близкото до божественото, познато ни до момента, което не обслужва животински инстинкт или някакви недостойни користни подбуди. Егоизъм няма, защото Алтруизмът е утопия неприсъща за природата на човека. Устроени сме да сме най-важните в света си, защото за Аз-ът всички са равни.
В търсене на така наречената „божествена частичка“ ние никога няма да успеем. Единственото, на което сме обречени, е да делим Цялостта на все по-малки двойки, които в крайна сметка - собствените ни мисли създават. Защото произлизаме от нищото...
... и това е всичко (:
П.С.: Може би ще ви е интересно да прочетете „Теория на Когиталността“, има и 2-часово клипче в ютуб, все пак препоръчвам книгата.
Ако ви се гледат филми: Mr. Nobody; Interstelar; What the bleep do we know (има и втора част, ако сте го гледали); Ethernal sunshine of the spotless mind...
© Северина Даниелова Всички права запазени
А наскоро видях едно предаване за необичания от Вас Гоген. Имал е разни минуси, между които и този, че е бил нещо като привърженик на ... теософия ли, но си е поставил задачата и в съответна степен го е постигнал(?) да освободи живописта от всякакви условности, вкл. и от тези на импресионизма, и си е забележителен творец. Не че много разбирам, де...
П.п. Пак отбелязвам, че би трябвало да стъпвате, да се опирате на някаква система, структура, която да "оправдава", да дава някакъв определен "пълнеж", смисъл на термините, които използвате. Считам, че не е подходящо да правите съвсем импровизирани вариации - каквато философска(?) продукция Ви дойде на душата, и веднага да я пренасяте като написан текст - висок полет на мисълта.