Пак си тръгваш. Викам след теб. Не се обръщаш...

Стреснато отварям очи. Лежа по гръб. Трескаво те търся с ръка в леглото. Тук си. До мен. Отново е било само сън. Дяволски реален сън. Опитвам се да не те събудя. Бавно се измествам на една страна и се вглеждам през големия прозорец. Да, красиво е да живееш във висока сграда в центъра. Има невероятна гледка. Особено нощем. Но не това виждам аз. В съзнанието ми препускат миговете, които току-що бях видяла в главата си.

За поредна нощ сънувам едно и също. Беше ми ядосан, карахме се, а накрая просто си тръгна. Затръшна вратата. Тичах след теб, тичах с все сила. А ти вървеше и все пак беше по-бърз от мен. И все пак не те настигах. Напротив, ти се отдалечаваше. Беше невъзможно да те стигна. А най-лошото… дори не се обърна. Не спря, за да се върнеш при мен. Просто ме остави.

Затварям очи, силно ги стискам в нескопосан опит да прогоня мислите си. Безполезно е. Те са си там. Подсъзнанието ми вътрешно се превива от смях. Че коя съм аз, за да спра сънищата си. Никоя. Не знам какво да мисля. Не знам и какво да сторя. Всичко в съня ми е толкова реално. Сякаш ако проявя малко повече воля, именно това ще се превърне в истина. А фактът, че спиш в леглото до мен, ще стане само фантазия и празна илюзия. И все пак не мога да говоря за това с теб. Не и сега. Не и когато не съм наясно защо ме спохождат тези кошмари.  Защото може би аз съм виновна за тях…

Понякога, когато просто скучая, започвам да се чудя какво бих правила без теб. И не, не се превивам от мъка. Не плача. Не се затварям с кутия сладолед за седмица у дома. Не преставам да ходя на работа. Напротив. Всичко е нормално. Толкова нормално, че започвам да се плаша. Страх ме е от себе си. От факта, че мога да живея без теб. От факта, че липсата ти не ми прави внимание. Но и в същото време ми е интересно. Дали ще мога да свикна да се справям сама, дали все още ме бива във флиртовете, дали ще намеря някого, с когото да си пасна. Да, именно това не мога да споделя с теб.

Ти ме обичаш и аз съм гузна. Че понякога не ти отвръщам със същото. Че понякога фантазирам за живот без теб. Звучи ужасно. А отскоро и тези сънища. Явиха се като контрапункт на мислите ми. Подсъзнанието ми е моят вечен опонент. Ето, сега твърди, че не мога да живея без теб. Че ще те умолявам да се върнеш. Не знам кой е прав. Аз или то. Не искам да знам. Предпочитам да живея подредения живот. Без да се караме, без да ме напускаш. Без да страдам. Без да се налага да живея сама. Без да се влюбвам отново. Без да изпитвам трепета на нова любов. Отказвам се от всичко това. Ще си живея по моя си досегашен начин. Без предизвикателства и без трудности. Като една страхливка. Каквото всъщност и съм.