Страхът

Сряда беше най-обикновен ден, малко навъсен, но някак сдържан и спокоен. Божидара се приготви за тръгване  – облече се, разреса косата си, сложи и шал – беше хладно по ноемврийски, взема нотите си, цигулката  и тръгна.  Роклята и концертните обувки  беше занесла  сутринта, на генералната репетиция. Реши да отиде пеша до залата, да подиша малко „витошки” въздух. Свърна по малката уличка  в дясно и спря на светофара. Мислеше за концерта – няколко пъти беше свирила с филхармонията, беше уверена в себе си. Вървеше, оглеждаше витрините, мислеше за втората част - как да постигне оня бляскав и мек звук, да, просто малко повечко внимание. Усмихна се леко – сети се как по цял ден като малка беше с баща си по репетиции и все се провираше между балерини, певци, диригенти, а вечер често заспиваше на стола докато чакаше края на спектакъла. Сега вече, на двайсет години, пое  пътя на професионалния музикант.  Когато изсвири като  малка Вариации от Комаровски, баща ѝ я  заведе  на сладкарница, свирила много хубаво, така каза той. И така тръгна – нагоре, нагоре, конкурси, награди.

Погледът ѝ попадна неволно  в една  витрина с огледало – висока, слаба, бледа като фреска на Дюрер, както казваше преподавателя ѝ, дълга коса и тъмни очи . Обичаше да свири, обожаваше  сцената. И сцената я обожаваше. Гледаше как приятелите ѝ гълтат успокоителни преди концерт, а  тя излизаше царствено и свиреше безупречно бляскаво и със замах. Така ще бъде и тази вечер, а и  Менделсон  като че ли е написал концерта за нея. Била съвършена ѝ каза един от професорите, но емоцията все още липсвала. Ще видим – усмихна се тя. Размина се с  млад мъж, който  подхвърли с усмивка:” Ей, малката, ела у нас аз да ти посвиря?” Тя продължи спокойно. Ето залата вече се виждаше. Влезе, поздрави няколко колеги и побърза към стаята си.Облече  черната дълга рокля, прибра  с шнола  косата си, изсвири  две гами и тръгна уверено към сцената.

Тогава с нея се случи нещо абсолютно непознато  – усети, че краката ѝ се подкосяват. Спря се – лекото замайване в главата я сепна. Само за  миг цигулката натежа в ръцете ѝ и стана оловно тежка, усети как кожата ѝ се набразди, ръцете ѝ се обляха в студена пот – страхът пропълзял уж леко и невинно,  избухна като огромно чудовище, надвеси се  над нея  и тя замръзна напълно безсилна в ръцете му. Гърлото ѝ пресъхна. Лепкава пот изби по челото ѝ.”Не, не мога да изляза, всичките тези хора, прожектори, музиканти, не мога…” Нищо не можеше да направи, беше напълно безпомощна! Отдръпна се крачка назад, но диригентът я  побутна леко и тя тръгна машинално.  Не чуваше  нищо. Настрои цигулката си  и концерта започна. Полетя с някакви вихри и звезди, много звезди – големи и малки, сини, жълти, бели, червени, преливащи се една в друга, ярки слънца, меланхолични луни, застинали в безкрая, всичко се сменяше край нея, а тя гледаше с широко отворени очи и разтреперано сърце, което блъскаше лудо в гърдите ѝ.

Когато изсвири последния акорд, смъкна цигулката  и  се огледа. Видя препълнената зала – непривична  тишина писна в ушите ѝ. Почувства се абсолютно сама в някакъв омагьосан свят. Никой не ръкопляскаше. Всички се бяха взрели в нея и не помръдваха. От стотиците погледи я изпълни  чувство на  прикована с карфица пеперуда.  Стана ѝ неудобно. „ Е, май се провалих  този път” – помисли тя уморено, въздъхна леко, незабележимо  и бавно тръгна да се прибира. Тогава избухна нещо, което не беше чувала никога до сега – лавина от аплаузи. Диригентът я изведе повторно, тя се поклони плахо и неразбиращо, дори не можеше да се усмихне. Публиката стана на крака. Оркестъра също. Извикаха я безброй пъти на сцената. Когато най-после се прибра в стаята  прегърна баща си  и заплака. Той, разтреперан и въодушевен, радостен и  горд, повтаряше:

 – Дари, миличка Дари, какво направи ти, какво беше това вълшебство, миличката ми дъщеря, никога не си свирила с такова чувство, разплака хората, Дари, разбираш ли с какво ни дари  тази вечер, Дари!

А тя само плачеше – изтощено и облекчаващо.

Отвън нетърпеливи репортери чакаха с камери и микрофони...