И така, уточнихме преди време, че шофьорското поприще не е точно моята стихия. Дотук добре – случва се. Лошото е, че и като пътник нещо май не ме бива. При това изобщо не говоря за правилото, че ако се кача на каквото и да било превозно средство, щансовете то да бъде треснато от метеорит с размерите на средностатистически локомотив се увеличават в пъти. Не. Имам предвид съвсем стандартните проблеми, които обаче започват да се случват с такава честота, че и при най-добро желание не биха могли да бъдат обяснени със закона за случайностите.
Какво имам предвид? Веднага обяснявам с пример.
Прибираме се с баща ми от София за Видин, той кара, а аз си седя тихо, мирно и кротко. Мълча си, трая си, даже се старая да не дишам прекалено дълбоко, защото все още помня, че при последното ни подобно пътуване скъсахме шарнир и предна дясна гума (откъм моята страна) с все джантата подаде изненадващо оставка и пое в неизвестна посока. Този път даже прохода Петрохан сме минали без да вдигаме на бойна нога ...