16.10.2009 г., 1:05 ч.

Страсти на път - 2 

  Проза » Хумористична
989 0 5
6 мин за четене

И така, уточнихме преди време, че шофьорското поприще не е точно моята стихия. Дотук добре – случва се. Лошото е, че и като пътник нещо май не ме бива. При това изобщо не говоря за правилото, че ако се кача на каквото и да било превозно средство, щансовете то да бъде треснато от метеорит с размерите на средностатистически локомотив се увеличават в пъти. Не. Имам предвид съвсем стандартните проблеми, които обаче започват да се случват с такава честота, че и при най-добро желание не биха могли да бъдат обяснени със закона за случайностите.

Какво имам предвид? Веднага обяснявам с пример.

Прибираме се с баща ми от София за Видин, той кара, а аз си седя тихо, мирно и кротко. Мълча си, трая си, даже се старая да не дишам прекалено дълбоко, защото все още помня, че при последното ни подобно пътуване скъсахме шарнир и предна дясна гума (откъм моята страна) с все джантата подаде изненадващо оставка и пое в неизвестна посока. Този път даже прохода Петрохан сме минали без да вдигаме на бойна нога пътна и спешна помощ, КАТ и който там още се отзовава при спешни ситуации, бедствия и аварии. Може би защото не сме сами – на задната седалка спи трети сън една колежка на майка ми, която се възползва от безплатния превоз. Може пък в нея да ни е късмета.

Все едно!

До Монтана – нищо особено. Кога се започна ли? Ами там някъде.

По някое време гледам пред нас табела – „Видин 117 км”. Викам си, добре. Почти стигнахме. Още само час, час и нещо. Да де, обаче десетина-петнайсет километра по-нататък – „Видин 120 км”.

Втрещих се. Момент сега! Как така се получава, че уж приближаваме, пък разстоянието се увеличава? Някак си... дори моята изкривена логика не успява да го обясни. Освен това с баща ми имаме съвместен спомен, в който пътувахме от Сандански за Велико Търново посреднощ, а на зазоряване се озовахме пред табела „Тутракан 10 км”. Така че съвсем обяснимо е защо някъде в мен взе да се надига паника. Рекох си: „Започна се!” Това е като астматичен пристъп – още преди да е дошъл усещаш, че е неизбежен. (Астматичка съм, така че знам за какво говоря.)

Опитах се да попитам баща ми, но той заяви, че знае какво прави и да не се бъркам. О`кей! В края на краищата аз съм пътник, не съм шофьор. Знам си задълженията.

Дъждът ни застигна някъде към Арчар. Проливен. Дето викаше баба ми, заваля като из ръкав. Пак си замълчах. Само дето по едно време се хванах, че стискам палци да не стане по-зле. Малко преди Видин дъждът спря, само за да ни даде възможност да видим, че на пътя има постове на КАТ, а баща ми (естествено) не си е взел книжката, нито пък талона за колата. Нередовен отвсякъде.

Без много да му мисли, той отби и смело атакува един познат черен път. Тоя път, между другото, нощем сигурно е по-оживен от магистрала „Тракия” – всички неправоспособни шофьори, далавераджии и крадци на дърва за огрев го познават като джоба си. То и КАТ сигурно го познава, ама какво от това? На тях им плащат да киснат на шосето, не на полето. Плюс това от баровските возила там се изкарват далеч по-добри бакшиши отколкото от селските хитреци насам, да не говорим, че тук и пердах могат да отнесат в тъмницата.

Само че сега е посред бял ден. И е валяло. И е кал до колене. Ама кой да се сети?! Бухнахме се насред необятното царевично поле и... дотук. Само след километър колата затъна до праговете, изръмжа възмутено и отказа да продължи.

Все още си мълча. `Щото ако кажа нещо, като нищо ще се сбием и ще уплашим оная жена отзад. Та мълча си. Както викаше навремето Мая Новоселска в един скеч от „Улицата” – „мълча кат` пукал”. На езика ми е да изтърся някоя глупост, ама стискам зъби геройски.

За сметка на това баща ми след два-три неуспешни опита да изплуваме от тинята превключи на високоволтов режим и като почна!... Той иначе е забавен и мил човек, всичките ми приятели го обожават, ама като го стегне шапката, започва да ги ръси такива, дето могат да ти подпалят косата от десет метра разстояние. Скача на педалите, въртя гуми напред-назад – нищо. Само дето затънахме още повече и вече даже не можехме да отворим вратите. Същий потъващ „Титаник”, марка „Москвич” обаче!

Точно този момент избра спътничката ни отзад, за да се събуди. Ококори се и пребледня. То какво друго да направи жената – събужда се и открива, че се намира насред царевично поле. Пък и ако е сънувала нещо по-шантаво...

А тя очевидно беше, защото мен дори не ме забеляза, а замига срещу баща ми и изтърси:

- Човек, моля ти се! Ако си мислиш нещо, няма да стане.

Може да не ви се вярва, ама дори и сега си замълчах. И някак си все ме теглеше да се напъхам под седалката от смях.

Баща ми обаче не издържа, обърна се и кресна извън кожата си от яд:

- Какво да си мисля, ма?! Слизай да буташ!

За едната бройка да й налети на бой, ама пуста теснотия – размина се. А на мен не смее да ми държи такъв тон, `щото съм му любимката.

Какво да ви кажа повече? Слязохме да бутаме, та след около час време най-накрая се добрахме до твърда почва. И тримата – до ушите в кал, рошави, сърдити и изплезили езици. Май имаше подобна сцена в онзи филм „Тримата от запаса”. Там най-накрая колата се съжали над нас и запали, та се прибрахме.

И накрая само да спомена – в патрула на КАТ, който се опитвахме да избегнем, се оказа, че бил брат й на госпожата. Късмет, какво повече да кажа?!... 

© Валентина Вълчева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • А че то за иманярите... те са ни до болка познати. Но бих могла да спретна за тях отделен разказ сигурно...
  • Абе,... късмет
    И аз да се събудя в кокурузено поле, затънал до ушите в кал, ще се ошашавя .
    ...не си споменала само иманярите около Арчар .
    Разсмя ме истински.
    Поздрави!
  • Живътът непрекъснато ни поставя в абсурдни ситуации. Вариантите са два - да изпадна в безсилна ярост или да се забавлявам. Засега все още успявам да правя второто.
  • Увлекателно, ще се върна отново.
  • Страхотно! Ще прочета и първа част! Поздрави!
Предложения
: ??:??