А, ти ли си… Сядай… Ще пиеш ли един нектар? Няма да ти тежи, не е парнаски, а адски нектар… Отде да знам какво му слагат, даже не питам и не се питам… Важното е да донесе забрава…

Какво знаете вие в Аид – сенки, полумрак, цял ден зяпате съдиите и коментирате кой умрял какво е направил. А после си делкате оболите, дето събирате от очите на умрелите и хайде – по кръчмите…

А аз търся забрава! Щото нашата… Абе, какво знаеш ти… Я да те туря цял ден стихове да слушаш – още следобеда ще почнеш с първия адски нектар. Без мезе…

Вярно, пълна е кръчмата с музи, музове и музчета… Пълна, я… Е, няма как – нали сега и бебетата, преди да кажат „мама“, търсят рими и оригинални стихоплетения. Нужни са им и на тях някакви музи. Нашите отказват – трябва да си изперкал, та да издържиш на детска поезия. Затова боговете сътворили музчетата – дресирани специално за дечурлига и амбициозни мами…

Да, на времето са били три музи само – на умението, паметта и песента. По цял ден скучаели. Че то в ония времена колцина са драскали на листа? Нямало хартия, нямало букви, пеели си свободно… Който каквото иска и може. А Омир не успявал постоянно „Илиади“ и „Одисеи“ да сътворява, и той спазвал кодекса на труда. Осем часа пеене, осем часа сън, осем часа за други нужни неща – ядене, пиене, хетери…

Обаче, се приискало и на други да поетизират. И не само – история да сътворяват, театро да играят, задници под форма на балет да въртят… Та станали девет музите. За всяко нещо, дето елините смятали за изкуство – една муза.

Тогава… А после…

Ами като изобретили азбуките, като се пръкнали разни пергаменти и хартии, като зашумели печатниците, като не само тук и там, ами като пришки по гол задник цъфнали училищата… И всяко диване, понаучило се да различава алфа от омега – прописало…

Тогава и мен ме сътвориха. Музи за мъжката поезия, музове за дамската, музчета за дечурлигата…

И като рукна едно писане… Музовете вече сме повече от тампоните в специализиран магазин. Такава ни е и работата – мъчем се да удържим поетичните потоци, ама цунами с пясъчен насип не се спира…

Дай още един адски нектар, хекатонхейре… Добър барман си, сто клиенти едновременно обслужваш… И повечето сме музи и музове нещастни…

Цял ден, цял ден… Повдига ми се вече от рими…

Бял стих? Модерна поезия?

От това ми се повръща направо…

Какъв осемчасов работен ден? И денем, и нощем – току щукне на някоя нова идея. И почва да драска. Жени, бе… Сами не знаят кога какво…

А, то и мъжете… Бяха ме наказали босовете… Мойта поетеса се нафирка, взела малко прах и ме видя. Аз, макар и на хиляди години, съм запазен, як, хубав мъжага. Пък и прахчето ме правеше по-привлекателен… И като ми се метна…

Та за наказание ме пратиха на един обратен муз да бъда… Бррр…

Истина ти казвам – а истината е като жената, гола е истинска и привлекателна, дрехите са за заблуда на нагона…

Истина ти казвам – добре, че оня препи, избръмча съвсем… Съвсем, бе – по-зле и от нормален поет… Та го прибраха при другите гении, шефовете ме опростиха и пратиха при поетеси…

Сега я карам някак си… На последния профилактичен преглед Асклепий каза, че със слуха нещо съм… Ама му бутнах малко злато – наложи се Мидас половината ми мебели с вълшебна ръка да позлати, та си затрая Асклепийчото. Късметлия се оказах. Не чувам с едно ухо, с другото едва-едва…

Спасение! Слушам поетесите, кимам одобрително, роня дори сълзи и сополи… Да мине трудовия ден…

Денят на нещастния муз…

Дай още по един адски нектар! И намали нектарното, увеличи адското в него…