- Айде, дай пак – засмя се Дарин Златев, когато с вокалистката нещо не се разбраха. Тя, Любомира, все нещо се разсейваше от нейните си мисли. Вчера ù се беше случило велико събитие, за нея най-голямата мечта.

На един висок планински връх (на покрива на блока ù в Люлин), сред разсичащия небето кървав залез (въпреки че валеше), погледнала тя в лицето на голямата си любов от ученическите години, господин Д. Й. (и се загледала в обраслата му брада), ама усетила повик на душата си и счела, че това е любов. Та очите му как блестели, ама как светели в нощта и на залеза как отвръщали с песен (а, той, човекът, със слънчеви очила, през нощта, когато вали като из ведро), та Любомира такава любов не е изпитвала никога и никога през живота си не е грачела любовните си слова в лицето му... и приела предложението му за свещен брак.

Докоснали се ръцете им, сплели се пръстите им и ехе-ехе, тоз пръстен леко пречел, ама се стиснали здраво... и пръстенът се впил в на господин И-кратко пръста и настанало меле, ама тя такава – щастлива, ухилена до уши, и подскачала като заек.

Днес в ума на певицата се водеха високи планини, редуваха се с леки ручейчета, прегръщани от унесени в песента си пойни птички и аха някоя-друга риба да изскочи. Мечката, която би трябвало да я изяде, седи на брега и в кафявите ù очи се отразява цялото съзвездие Голямата мечка, а певицата седнала и тя до животното, и го милва по пухкавата козина... заради тези нейни възвишени търсения за мир и медитация тя забравяше да пее, а китаристът Дарин Златев най-спокойно ù се смееше.

- Абе аз какво пак се обърках – гласчето ù кокетно премина в друга тоналност – нещо съм разсеяна аз...

Златев кимна.

- Пръстена, пръстена... вземи го свали, че много ми свети – пошегува се той. Ама това отприщи на нея същински ураган в съзнанието и почна да си върти пръстена, да го целува, да го прегръща и да се киска така, както жените го могат. Щастието иди го спри... няма как.

Зад шегичките и приповдигнатото настроение на Златев обаче имаше една странна, непозната пропаст. Неговите фантазии сега страдаха, разчупени от най-баналната от всички интриги. Толкова банална, че направо ръждясала – но така става в живота и Златев беше влюбен в Любомира. За съжаление пръстенът не беше от него. Той всяка вечер я виждаше с дълга червена рокля, а меката ù кестенява коса се стелеше по нежните ù рамене... с една прикрита, съзерцателна усмивка тя му се усмихваше, докосваше го леко с уханието си и галеше с дъха си точно над сърцето му... В съня си Любомира целуваше...

- Ще свирим ли, няма ли да свирим – с шеговит тон недоволстваше Златев, когато певицата този път си забрави текста и съвсем избухна в смях. Любомира се усмихна виновно, колкото може да е виновна една котка, смъкнала ти пердето. Златев пусна очите си по лицето на жената, така жестоко изпепеляваща любовното му сърце. По кожата ù блестеше грим, закриваше я зад маска. Един път я беше виждал без всичкия този грим и свежа като лъч го беше помела със сияние... съжаляваше той за онези далечни дни. Снегът когато галеше косите ù, спускаше се по скулите ù, кацаше в дланта ù и ù завиждаше... и си говореха.

- Разбира се, че ще свирим, Дарко. Чакай мъничко да се съсредоточа – изговори тя с устни копринени. Златев се захласна по тях един последен път и се опитваха да правят „музика” до последно. После Любомира се накани да си тръгва, да се прибере в леговището при своя лъв, далеч от хиени като Дарин Златев.

Тя се усмихна на китариста и започна методично и весело да си прибира нотите, телефончето, гримчетата, цигарките... навела се беше пред очите на Златев и стегнатите дънки очертаваха изящното ù дупе. Златев затвори очи.

Той скочи от стола, побърза да заключи вратата и да пъхне ключа в джоба си. Любомира бавно се надигна и го погледна учудено, вдигайки изписана вежда. Тя все още не знаеше какво бе решил той да направи за последно, след като тя ще се омъжва, трябваше да се възползва. Той се усмихна зверски, не както бе свикнал да се усмихва. В ума му лекичко, плавно щракна една ръчка, която побутна съзнанието му в забвение. Той дойде към малко притеснената си колежка и недвусмислено спусна ръчката до края. Обгърнаха сърцето му железни порти, на мислите му бе наложена цензура (отгоре) и той нямаше какво да чака повече. Грубо, ненаситно, звяр подивял с челюст бясна, захапа, взе каквото иска от нея, отне ù го насила. Тя викаше ли, плачеше ли, молеше ли го, ала цензурата не допусна до ума му нейните думи... или не, по-скоро, превърна ги в насърчения. И той продължи, докато не се насити, сетне я уби, захвърли тялото ù на боклука и откъсна пръстена от ръката ù. Разтопи го с гнева си, извая го в тънка нишка и я втъка в китарата си вместо струна.

Стреснат, Златев отвори очи и осъзна, че само бе изпаднал в нещо като сън.

Любомира го гледаше замислена, вече прибрала всичките си багажи и с ръка на дръжката на вратата.

- Добре ли си, приятел? – попита тя колебливо.

Той мигновено се усмихна с веселите си, светли усмивки и на лицето на Любомира изгря в отговор летен зной.

- Ама ти си много слънчев човек, Дарко. Много слънчев. Айде, прибирай се и ти да почиваш – каза и излезе, а той я остави.

Той също си отиде вкъщи с намерението да измайстори нова песен за Любомира – някоя бавна балада, обаче с оптимизъм наситена до кост. Като взе китарата и я погледна, проблемно - една от струните му се стори странна. Той за миг се уплаши, проследи струната с пръст, струваше му се сребърна. Блестеше на слабата светлина и излъчваше свое ухание, уханието на обвързана жена. Отново плъзна пръста си по струната, дръпна я леко и тя произведе кристален и чист звук. Все едно арфа е взел. Така ли звучеше една щастлива жена? Той си представи струната, изваяна от светлина да пръска лъчи и да се върти в танца си, пеейки на всички по-красиво от пойна птичка. Струната носеше живот на затворен кръг на вечността. Ин и Ян. Ом.

Тя се скъса и Златев се сепна – не беше усетил, че я дърпа с всички сили, а тя, горката, тъкмо щяла да се скъса. Не беше забелязал, че покритието й е изтъняло на нотата "ми" и сега съвсем слезе от китарата. Златев я освободи от ключа и замислен я загледа, блестяща, гладка и щастлива в ръката му. Стегна я в затворен кръг, натисна с пръсти – беше здрава, щеше да може да се обеси с нея сигурно.

Той се люшна на бесилото си от струна, направена от годежен пръстен... и се усмихна саркастично на света.

Когато отвори очи, съзна, че беше заспал, хванал струната-убиец и изритал одеялото от леглото. Новата сутрин проникваше през щорите му и нещо светеше там някъде. Повдигна се леко от леглото, само невярващите му очи да съзрат блестящите струни на цялата китара. Светеха на слънцето и пееха с лек камбанен звън. А струната в ръката му беше изгаснала.

Загледа се в нея и ако можеше да говори, тя сигурно щеше да му зашепне: „Аз съм струна на музика... аз бях пръстен на красотата... ако на мен ми се подиграят, аз няма да светя повече. Аз не мога да светя навсякъде... а само за хората, които ме виждат”.

Златев заклати глава потресен – той сега виждаше останалите пет струни на китарата си със същия този блясък, песента, привлекателно светещи и рисуващи по лицето му краски на художник, краските на щастие. Той ги имаше, също... не беше само пръстенът на Любомира. Изправи се от леглото напълно, сложи струна от резервните на празното място, затвори леко очи и изпълнен с обвинения към себе си, изля всичко в песен.

И се получи песен – бавна, мелодична балада, изпълнена със странен, загатнат оптимизъм, точно така както я искаше. Хем си уплашен, страх те е, плачеш... и блестят ти струните. Докосваш се отдалеч до нещо, и го искаш, и те страх, ама го искаш... Любомира щеше да хареса песента. Златев сякаш беше друг и единствен път в живота му, му се прииска да се усмихне истински.