ПЕТА   ЧАСТ

I

Ивана

  Ивана извади милинките от фурната, мушна две в чантата и зави останалите с бялата кърпа. Децата сигурно щяха да станат чак на обяд, защото Делян се беше прибрал от Билбао късно, след полунощ. Нищо, нека да имат и нещо за закуска, и двамата обичат месеничко. И обяд имат, и вечеря, да не мсилят днес за нищо, да се видят спокойно. Момчето три денонощия е по пътищата, нека си почине  истински в дома си. Нали затова си определи  срещата с Медо преди обяд, да ги остави сами целия ден.

 Облече якето, излезе тихичко и затвори леко външната врата. Тези испански блокове сякаш бяха строени от картон, всеки звук се чуваше-виковете на мароканката, плачът на негърчетата от другия вход, цигулката на полякът от втория етаж...Човек можеше да чете по звуците като по книга и да напише цял роман за живота на обитателите.

Чак пред входа се сети, че вчера купи брашното и сиренето с последните банкноти, които имаше портмонето си. И дума не можеше да става сега да се качва и да трополи отново на главите на децата, за да рови в чекмеджето. Ще прескочи до банката да изтегли, тъкмо ще  види колко пари са останали в „тлъстата“ сметка.

 Пъхна картата в банкомата, погледна екрана и замръзна. Свали очилата от късогледите си очи и залепи нос на стъклото. Не, нямаше грешка!

 Госпожа Силвия по погрешка беше превела в сметката ѝ заплата за изминалия месец, през който тя не беше работила нито ден.

 Още осемстотин евро!

 Радостта я заля като вълна. Ако не я беше срам от  всевиждащото око на наблюдаващите денонощно камери, щеше да извика „Ябадабаду-у-у-у-у!“ като любимецът на Роско, Фред Флинстоун. Извади информацията на бланка, мушна я в джоба на жилетката и извади телефона, нетърпелива да се обади на децата.

 –Нали уж ги остави да спят!-скара се тя  сама на себе си.-Бързаш да се хвалиш като комшийката Соня!

 Погледна номера на Олег, но се отказа. Те имаха гости от Тенерифе, до нея ли ще им е сега? Нали ще се видят след час с  Медо, на него ще се похвали и ще отидат някъде да полеят и срещата, и неочакваната печалба!

 Тръгна пеша към гарата. Слънцето беше изгряло отдавна, но кварталът още спеше. Само птичките, които пееха от радост и няколко ентусиасти, които тичаха за здраве, подсказваха, че тук след следобедната siesta ще се напълни с хора от всички раси и всякаква възраст.

 Крачеше бодро, леко и току попипваше бележката в джоба си. Цифрите сякаш топлеха пръстите ѝ. Да е жив и здрав оня заплеснат чиновник, който е превел тази огромна за нея сума! Небето се беше намесило по най-необичаен начин, за да я компенсира за будните нощи, кървящите ходила и болката в изтръпналите рамене, която повече от месец след нечовешкия напън продължаваше да я буди нощем. Билетът за тези далечни Съединени Щати можеше да бъде купен. Роско щеше да учи! С остатъка можеше да отиде до Париж и да пие това кафе пред Айфеловата кула, за което си мечтаеха с Илия от тридесет години! Сега можеше, можеше, можеше да го направи! Е, Марето сигурно пак щеше да подметне, че отново е на втори план, но нищо! Тя е учителско дете, от бебе е свикнала майка ѝ да има още десетки деца преди нея с по-неотложни нужди от нейните! Нали я беше родила в онова циганско  Долнище, сред кирпичените тогава колиби и вялото село я разнасяха като кукла! И цялото село беше с предимство.  

 Залепи се на трите черничеви дървета край изоставения парцел до алеята на гарата и зазоба с детинска наслада лилаво черните презрели вече плодове. Не я интересуваше, че ще си изпоцапа устните, дрехите, пръстите. Плодовете падаха с шепите ѝ само при докосване, сякаш бяха чакали нея, за да ги забележи и тя лапаше по три-четири наведнъж, примижала като Фроска, когато ядеше риба. Ако не бяха толкова високи дърветата, щеше да се качи и да кълве от клоните, като кос. И защо не? Майка ѝ я нямаше да я скастри, Илия го нямаше, да ѝ се засмее, а ѝ да се появяха отнякъде, тя щеше да им покаже хартийката  и те щяха...

 Щяха какво?

 Черната  забрадка на майка прошумя  над клоните и сянката ѝ отлетя със сивия гълъб далеч, в ония оскъдни детски години, в които жените на цялото село ставаха преди изгрев, за да берат тютюна. След това до тъмно нижеха с острите метални губерки, въртяха зелените колелета на  низите и така цяло лято. Чак есента, ако беше рекъл Господ, те щяха да се превърнат в шепа банкноти, които отиваха всички в ръцете  на баба ѝ. За Ивана щеше да има една  двулевка с оная хубава, млада жена на нея, дето береше едрото грозде. Тази жена сякаш ѝ казваше, че работата от тютюна се прехвърля на лозето, след това –на царевицата. И че в крайна сметка банкнотата ще отиде за учебници за новата учебна година.   Два лева. Едно евро. Сега Ивана държеше в ръцете си осемстотин лета детски труд...

 Лапна последните плодчета, които лепнеха в омазаната ѝ шепа, изми почернелите си ръце на  чешмичката в края на алеята и седна на най-близката пейка. Извади хартийката и я помилва.

 –Браво на моето момиче!

 Нямаше го Илия да ѝ го каже, затова си го каза сама, на глас. Толкова категорично, че мустакатият господин, който разхождаше своя корем, вързан с колан и своя Сан Бернар, вързан с каишка, я погледна над очилата си.

 –Сега ще отидем в Париж!-помилва тя бележката.-Ти ще ми дадеш това, което той не можа! Милият ми , на сватбено пътешествие не отидохме, че бяхме бедни като мишки, на десетата годишнина от сватбата чакахме да се роди Марето, на двадесетата изплащахме жилището, на тридесетата Марето замина да учи, на четиридесетата замина за Испания. Парите все трябваха за нещо по-важно от нашата мечта. Сега обаче нищо не може да ме спре!

 –Добре ли сте, Госпожо?

 Ивана стана и помилва огромното куче, което я гледаше мило с големите си кафяви очи. Стопанинът му я гледаше и мустакът му шаваше тревожно.

 –Добре съм, благодаря Ви.Всичко е наред.

 –Чужденка ли сте?

 –Чужденка съм, Господине.Този свят, в който живея не е моят.

 Извади милинките от чантата си и ги подаде на мъжа, който ги пое с усмивка.

 –Българска рецепта са, ще ви харесат.

 –О, България! Колко хубаво!-разприказва се охотно мъжът, доволен че има интересен събеседник.- Ние от няколко години се каним да отидем с моята съпруга, но все отлагаме. Нали разбирате, синът ни е безработен, тази криза удари най-много младите, сега помагаме с пенсиите...

 –Как се казваш?-прекъсна го Ивана.

 –Хосе Луис.

 –Идете в България,  Хосе Луис! Идете, не оставяйте мечтата си сираче! Повярвайте ми, няма кой да я осинови след вас!

 Махна с ръка за сбогом на двата чифта добри очи, които  продължиха по алеята и извади телефона от чантата. Минаваше единадесет, вече можеше да се обади.

 –Ало? Здравейте, Госпожо. Обажда се Ивана. Искам да Ви кажа, че по погрешка сте внесли в моята банкова сметка една заплата за месеца, в който аз не съм работила. Кажете как ще Ви бъде удобно да ви ги върна... Няма защо да ми благодарите, парите са ваши...Недейте, става ми неудобно...Благодаря Ви, разбира се, че ще  се обадя, ако имам нужда от каквото и да било.

 Затвори телефона, скри лице в клоните на черницата, зарови пръсти в сочните плодове на своето детство и остави сълзите да текат свободно.

 –„Милион благодарности, Ивана“...На това съм богата, мамо. Това научих от теб, това умножихме с Илия, това ще донеса, като дойда при теб. До тогава...помагай отгоре! За друго може и да е нямало, но за учебници –винаги! Ще има и сега. Само за нашата непостроена Айфелова кула ми е мъчно, майчице. Сегашната е куп мъртво желязо, какъв  смисъл да ходя да я гледам...

***

–Наздраве, Учителке!  За добре дошла в Испания!

–От здраве да не се отървеш, Медо! Където и да отидеш, да те следва като сянка.

 Ивана милваше с очи пълния, силно плешив  мъж с щръкнали уши и зъби, бели като биволското сирене, с което го отгледа майка му. Това ли беше сополивото, вечно гладно циганче от нейния първи първи клас?

 –Хубаво място си избрал да ме доведеш-похвали го тя.- Е, ракийката  не е като моята, ама мирише на България. И тази диня, издълбана във форма на роза, е чудесна! Не знаех, че имаме в Мадрид такива хубави български заведения.

 –Това е нашата Bodega vieja, Учителке! Когато искам да поканя испанци на обяд, ги водя тук. Айде наздраве!

 Ивана пийна още една глътка от мускатовата и заби вилицата в млечната салата. Чак сега усети колко е огладняла. Шепите немити дуди на гладно само бяха изстъргали стомаха.

 –Мед ми капе на душата, като те гледам, Учителке!-светнаха белите зъби на мъжа.-След майка си теб обичам най-много на тоя свят, да знаеш! До гроб ще съм ти благодарен.

 Мето най-неочаквано скочи, намести  колана на шкембето си, вдигна чашата и се провикна на български:

 –Ей, хора! Това е моята учителка, да знаете! Най-добрата от всички! Да пием за нея!

 Испанците от съседните маси го погледнаха с усмивка и вдигнаха чаши в отговор.

 Мето се отпусна на стола и се ухили насреща ѝ. Ивана сложи ръка на неговата и я помилва. Здравата мъжка ръка се смали и стана мъничка, оцапана с мастило и несигурна.

 –Чак сега разбирам колко ми е мъчно за България-заговори тя- И че всъщност тази България, за която ми е мъчно, я няма, както го няма онова сополиво, гладно и  мноооого талантливо циганче.

 –Защо говориш така, Учителке? И мен ме има, я какъв мъж съм! И България си е на мястото, само ние дето се пръснахме по целия свят.

 –Ами защото като гледам тук, в това заведение, което е наредено като музей, ей такива покривки тъчеше майка ми, такива миндери ковеше баща ми, такива рисувани грънци въртеше на  грънчарското колело дядо...Моята България е вече музеен експонат, Мето, също като мен.

  –Животът си върви, Учителко, кой може да го спре? А и защо? На мен пари да ми дават, не бих се върнал в детството си!

 –Аз бих се върнала в младостта си,но не мога-въздъхна Ивана и продължи,като го гледаше право в очите.- Като каза пари, искам да те попитам  нещо. Ще ти кажа направо: трябват ми няколко хиляди заем за университетската такса на едно мое дете.

  Мето спря да дъвче, - вирнал вилицата с набоденото кебапче.

 –Ако можеш да ми кажеш към кого да се обърна, ще ти бъда много благодарна.

 –И аз ще ти кажа направо, Учителке!-каза мъжът след кратко мълчание и продължи да дъвче.- Аз ще  дам парите за това дете.

 –Ще ги върна на вноски, от пенсията...

 –Ти твоите вноски си ги направила, Учителке!-белнаха се зъбите на Мето-Забрави ли колко банички си ми купила? И колко тетрадки? Че и дрехи и обувки, ний бяхме осем парчета, за кое по-напред? Ами колко пъти ми тегли ушите, докато стана на „ти“ с цигулката?

 –За ушите помня!-засмя се Ивана-Те затова са такива дълги. А другото...грехота беше такъв талант да се остави да загине.

 –Баща ми ме биеше като тъпан, Учителке. Дърводелец искаше да ме прави, че музикант къща не хранел. А аз-с две леви ръце, какъв ти занаят! Гладен щях да умра без теб, Учителке. Сега –ей ме на, света обиколих! Е, на световни сцени не съм бил, че мързелът ми не ме остави да се упражнявам  по много, но колко народ съм изженил и колко вино съм изпил...за жените няма да казвам, че ако почна. Милиони да ми дават, не бих си сменил живота , Учителке!

 –Талант като теб заслужаваше да има възможност, Мето. Добре, щом искаш, дари пари за друг талант! Едно добро ще направиш . А милионите ще ги имаш от мен в благодарности. Това имам, това ти давам...И на оня свят като ида, това ще занеса.

 Мето стана, сложи ръка на сърцето си и се поклони  ниско.