"Непрекъснатият алармен звук, като нестихващо металическо бучене на часовника, бавно и мъчително ме изтръгна от съня ми. Пет часа, време за тренировка. Наплисках си лицето с ледена вода да се събудя и навлякох екипа за тичане. Треньорът вече стоеше на верандата с две чаши кафе. При появата ми недоволно изръмжа:
Закъсняваш, Метлиц...
Добро утро, г-н Хорсенс...
Посегнах към кафето, но той го придърпа към себе си.
Първо трябва да си го заслужиш...
Излезнахме на пътя, градът все още спеше дълбоко, само тук там светеше по някой прозорец. Той се качи на колата си,а аз застанах плътно до лявата врата в готовност. Вече пет седмици всяка сутрин тичах до колата му. Пет седмици на невероятно, убийствено напрежение. Тренировка след тренировката, тренировка и накрая тренировка. Знаех, че ще бъде трудно, но се оказа най-трудното на трудно. Ако не беше подкрепата на директора и помощта на близките ми, нямаше да изкарам и тези пет седмици.
Ерих, баба ми тичаше по-бързо...
Тогава викни баба ти да се бо ...