Владислав се загледа във водовъртежите и въздъхна. 

  Есенният вятър изсвири в оголелите клонаци на крайречните върби и сякаш препрати от някъде благия глас на стареца.

Стоеше редом с него на този бряг и бащински го поучаваше:" Риболовът е състезание Владко, състезание с живота."

После връзваше кукичката и му подаваше въдицата.

" Трябва да надхитриш рибата- туй е разликата с авджийството. Там животното почти няма шанс... При риболова може и да излъжеш рибата синко, но да се откъсне, да избяга. Тънък занаят е туй... И убодена ще живее. А животното простреляш ли го веднъж?... Ще кърви, ще кърви... И накрая ще умре." 

  Засукваше крайчетата на тънките си мустачета дядо Иван, усмихваше се и въздишаше.

 " Казал е един мъдър човек, че ако научиш някой да лови риба, никога няма да остане гладен...И позволено е, не е грях, щом и Иисус е нахранил народа си с две риби."

  Поглеждаше го с топлите си очи Владислав и детската му главица недоумяваше.

" С две риби?"

" Само с две. "- Мъдро поклащаше глава старецът.

  После го изпровождаше с улова до портата и поемаше към селската кръчма.   

  Знаеше невръстният Владислав, че ще пак ще се намръщи баба Рада, но поемаше рибата от ръцете на стареца и някак по мъжки, свойски му намигаше. Оставяше улова в антрето и хукваше към къщата на Ангел.

  До онзи ден, кога седна на стълбите и щом старецът потъна в сумрака, изсипа улова в краката си. "Осем! Цели осем риби!"

  Грабна две и ги внесе в къщата. Останалите напъха в торбата и се запъти към другия край на селото. 

  На следващата вечер баба Рада ядосано размаха пръст пред очите му. " Къде бяхте днес с Ангелчо?...Яхнал си колелото и...Хайдеее! Ама знаеш ли Владко, идва ли ти наум, че той колело няма?! Откраднал го от съседите си и тъй дошъл да те извика...Ами, баща му Стоян? Не спира да пие! Затуй не може и стотинка да спастри- ни за хляб, ни за колело!... Риба си му занесъл снощи...Добро си сторил, ама...Посегнал е на чуждото днес приятелят ти!"

  Потънаха в сълзи нея вечер очите на Владислав. Как да спре да другарува с Ангел? Ами нали когато падна от дървото и всички му се подиграваха, че не може да се катери, само Ангел му подаде ръка?! А после? Извика го в тях и майка му му превърза коленете с ракията на баща му! Изгори го тая пуста сливовица, ама заздрави дружбата им. Щото викаше майка му, че ако се инфектират раните, и краката му може да отрежат. Та...Приятел му беше синът на Стоян бръснаря. Затуй отиде с рибата у тях. Хляб, дето вика баба му може и да нямат...Ама риба. Щом две стигат, и шест ще са достатъчни за Ангел и двете му сестри.

Пусна нея вечер торбата в краката на майка му, де събираше дрехите от простора и хукна наобратно. Тогава за пръв път усети облекчение в гърдите си. Подритваше камъчетата по пътя си и мислено благодареше на майката на Ангел. Че, ако не беше тя и оная сливовица...

  Владислав избърса бликналата в очите си влага и пое към къщата на детството.

  Призори се стресна и опипа леглото до себе си.

- Лястовичке моя! - Сънено зашепнаха устните му. После пред погледа му изникна спомена за реката и плуващите по нея есенни листа. Пръстите му се сгърчиха и набраха бродирания чаршаф...Обичаше да бродира всичко баба Рада. "Няма тегели, няма нищо равно по линия... Рисуването с иглата е като живота! Или е красив...Или кучетата го яли.. Заръфат ли от него, трябва да го сграбчиш, като чаршаф да го свиеш на топка, да го боднеш. С любов да прокарваш пъстрите конци през него... Докато те заобича..." 

  Мъдра жена беше старицата, вярваше, че всичко на тоя свят има душа. Че всичко, което сторва човек се вижда от Бог и се помни за поколенията.

Отпусна се, придърпа чаршафа и зарови лице в него.

  Настойчивият звън на телефона враждебно изкънтя в хладната стая.

 Нямаше нужда да гадае кой се бе сетил за него в ранната утрин. Веднага позна дрезгавия тембър на мъжа отсреща:

  - Влад, честито. Исках да ти се обадя още вчера, но...От следващата седмица можеш да започваш.

  - Благодаря ти, Ангеле!- Отрони отпуснато.

  - За какво да ми благодариш? Имаме нужда от учител по история...Пък и нямаше други кандидатури.- Гърлено се изсмя приятелят му от детството.

  - Все пак....- Не довърши Влад.

 Мъжът отсреща бързаше да затвори.  

  Малкият град бе сигурен пристан за Ангел. Още щом завърши образованието си се прибра, задоми се и няколко мандата бе кмет на крайграничната община. 

В един момент  партията му започна главоломно да губи позиции и след провала на последните избори приятелят му от детството започна работа като директор в прогимназията.

Сухият звън на телефона се оказа спасителен за бившия емигрант- беше си намерил препитание.

 Седеше в леглото и не изпускаше чаршафа от ръцете си. В този миг искаше да изсънува живота си отново. Да го сънува, сънува...С правилните решения в него.

 Тая пуста Испания! Защо се довери на Огняна? Защо? Амбицията на една жена понякога е убийствена не само за самата нея.

" Сине!"- Сякаш отново прозвуча в проглеждащото утро гласът на дядо Иван..." Жената е половинката на мъжа, равна на него е, но и мъжът трябва да си тежи на мястото. Иначе- нечестивият между тях ще живее, няма да са едно цяло двете половини от тестото на семейството....А гнездото, синко, е най- голямата любов. Крепят го децата, но  щом отлитнат като птички, мъжът пак от другар има нужда, от спътница до гърба си...От онази облъскана от годините жена , дарила живот и смисъл мъжът да съществува."

Влад запуши с длани ушите си..."Смисъл мъжът да съществува..."

  Отпусна ръце в скута си и се взря в бродирания чаршаф. Какви багри! Същите, като в картините на Огняна- колорит, извиращ от нежните ѝ пръсти на художник. От душата ѝ, незабравила силата на най- милото- на родното.

Притвори очи и " видя" изложбите ѝ в Мадрид и Барселона, във Валядолид...После го бодна "професионалната критика" на онзи убийствен " автор", обвиняващ я в плагиатство, наричащ картините ѝ  " несполучливо копие" на своите творения... Безумник! Тя, родопчанката от България, влюбената в багрите на планината от която черпеше вдъхновение, сила и цветове бе обвинена в най- тежкото престъпление за един творец... 

  Неговата Огняна, цветна и жизнерадостна! С най- пъстрата перука след  химиотерапията- толкова колоритна, че напомняше картините ѝ,

за които казваха, че носят частица от космоса. Че са целебни.   

  Има хора, които лекуват с всичко, до което се докосне мисълта им, лекуват душата на другите. Не могат само да изцерят раните в своята. Такава беше и Огняна.

А може би онзи бездарен критик винаги бе живял на тъмно. С душа на къртица, но нужна...За да е по- ценна светлината за търсещите я.

Следва...