„Лъже ме в очите и пак ѝ се обаждам,

бавно ми танцува и вече се предавам.

Шапка ти свалям, шапка ти свалям, шапка ти свалям“ 
     Някаква музика достигна до все още спящия ми мозък. Не ми се става. Топло е, уютно е, искам още пет минути. Обръщам се на другата страна и се опитвам да изгоня натрапчивата мелодия от главата си. Не става. Долавям и други шумове – врата на съседната стая се отваря и затваря, после хлопва гардероба, сина ми си припява… „Боже, успала съм се“ – мисълта пронизва спящото ми съзнание като светкавица. Скачам в леглото и една гадна болка се загнезди в тила ми. Нямам време да мисля за нея. Колко е часа? Проклета аларма, не е ли звъняла? Поглеждам мобилния – 5.30 сутринта. Не е възможно, нещо е откачил. Намятам халата и изтичвам в коридора, поглеждам стенния часовник, ами толкова – 5.30. Объркана съм, не е възможно сина ми да е станал толкова рано. Обикновено едва го будя към седем. Почуках на вратата му.
     - Влез!
     - Какво се случва за бога и колко е часа?
     - А, мамо, събудих ли те? Извинявай!
     - Намали музиката или най-добре я спри! Нали не искаш проблеми с баба ти Дора?- сина ми ме погледна криво, но отиде и спря музиката – Защо си станал толкова рано?
     - Подготвям се. Днес е 14 февруари – Свети Валентин, деня на влюбените, забрави ли?
     - Ясно – усмихвам се зад суровата маска – Ако утре, в седем часа ми кажеш, че ти се спи, ще те убия! Я виж, как си можел да ставаш и рано.
     - Мамо-о-о-о!
     - Приготвяй се, ще ти направя закуска.
     Четиридесет минути по-късно седим в кухнята и хапваме гофрети. Приготвила съм си и портмонето, знам че много скоро ще ми потрябва.
     - Видя ли се с баща ти сутринта?
     - Да, излезе в пет, нали е първа смяна. И да, даде ми десет лева.
     - Но…- знаех, че неминуемо ще има това но.
     - Видях едно плюшено сърце, червено. Мисля, че е подходящ подарък. Може би и роза плюс шоколад?- погледна ме колебливо, но продължи – Ти какво ще кажеш?
     - Не си особено оригинален, но все пак това си е вашия празник. Колко струват тези сърца, рози и шоколади?
     - Ами сърцето- десетак, розата четири-пет и шоколад два три лева…
     Отворих си портмонето и започнах да се чудя колко да му отпусна. За подарък ще му трябват около двадесет. В него има десет, значи още десет. Трябваше да предвидя и някаква почерпка, но колко ли за нея? Познавах Галина, добро момиче със строги родители, което не беше въобще зле, даже улесняваше живота ми, значи нямаше да се застоят до късно и кръчма отпада. Сина ми не си пада по ресторанти, така че и това отпада. А сладкарница? Стига глупости, колко седемнайсет годишни отиват на сладкарница? И на кафе да ги изпратя не беше подходящо, все пак имат празник. Пицария! Да това ми се струва добре. Значи и още по десет лева на пица- тридесет. Добавих още десет, за всеки случай, и извадих две по двадесет. 
     - Ето ти още четиридесет. Вземи каквото си си наумил, а след училище отидете да си вземете по пица- подадох парите през масата, но сина ми ме гледаше някак странно- Какво? Ще ти стигнат.
     - А за Мима?
     - За кой?- една червена лампичка светна. Не бях чувала за Мима. А в главата ми панически се мотаеха черни мисли- цигари, дрога, алкохол. Ужасявах се от дрогата, толкова достъпна е за всеки тийнейджър! Светкавично прехвърлих изминалите няколко месеца, но нищо не ме наведе на тази мисъл. Алкохол? Да, знаех, че сина ми пие бира и вино, но нищо сериозно. Не веднъж приятелите му се бяха събирали у дома и всичко беше в разумни граници. Чаша вино или две бира, веднъж-два пъти в месеца не е повод за притеснение. Ами цигарите? Как да му кресна и забраня да пуши, след като и двамата с баща му пушехме. Не бях в позицията да чета строг морал, но все пак редовно изтъквах вредите от цигарите. Скоро щеше да стане пълнолетен и не можех да му забраня, но поне исках да знам. Поех си дълбоко въздух и реших да се успокоя, поне докато не чуя обяснение, каква е тази Мима- Коя е Мима?
     - С Мима се забиваме от седмица.
     - Не си ми казвал. А Галина?
     - Е и с Галина де. Нали за това ми трябват два подаръка.
     - Чакай, нещо не схващам- една камбана биеше тревога в главата ми- я ми обясни по-подробно: как така си си с Галина, а се забивате с Мима и видиш ли, трябват подаръци и за двете!
     - Мамо, просто е! Виж, Мима ме кефи, но не знам дали ще ми е гот с нея. Искам да се убедя, че става и ще разкарам Галина, ако ли не- всичко си остава по старо му.
     Гледах сина си недоумяващо, а в главата ми един глас крещеше „Хюстън, имаме проблем!“ Може би не бях разбрала, ще питам пак.
     - Не те разбирам! 
     - Какво толкова има за разбиране? – синът ми ме гледаше почти с отегчение – То е същото, както ти постъпи с телефоните. Татко ти купи нов и искаше да продадете стария, но ти го запази за всеки случай, ако нещо се случи с новия.
     Току-що синът ми ми удари най-звучния шамар в света. Мълчах, неспособна да подредя мислите си. Току що получих най-голямото доказателство за това, че се бяхме провалили като родители. Накрая успях да кажа:
     - Правиш ли разлика между телефон и човек? Разбираш ли колко долна е постъпката ти? В момента унижаваш и двете момичета. Кажи ми поне, че разбираш постъпката си?
     - Мамо, филмираш се излишно, стига драма! Имам шанс да се уредя с най-голямата вървелка, въпрос на време е.
     - Вървелка казваш? Баща ти в течение ли е с новите ти забивки?
     - Не.
     - Добре, заминавай на училище!
     - А пари?
     - Десетте лева от баща ти ще ти стигнат за закуска!
     - Аре стига де, винаги съм си мислил, че имам готина майка, а днес се превръщаш в една от онези задръстени лелки!
     - Браво! Задръстената лелка се опитва да ти каже каква огромна грешка правиш. Ти как би се почувствал ако ти кажа, че в килера съм скрила друго момче и чакам да излезеш, за да го пробвам и ако повече ми е гот с него, довечера те разкарвам? Отивай на училище и след часовете се прибери веднага у дома. Искам да си поговорим тримата- аз, ти и баща ти.
     - Е, няма ли да празнувам?
     - Какво да празнуваш? Празника на влюбените ли? Ще празнуваш, когато разбереш какво е любов. Когато проумееш, че не си с някого, само защото с него ти е супер, адски гот или защото половинката ти е вървелка. Ще празнуваш, когато разбереш, че уважението е неизменна част от любовта! Хайде върви и те чакаме веднага след часовете.
     - Добре – синът ми метна през рамо раницата с учебниците и с наведена глава излезе от стаята. След малко чух да затваря входната врата.
     Бяхме претърпели провал. И какво от това, че синът ми е отличник, има златни медали и отличия от състезания и олимпиади и говори почти перфектно два езика? Носи ли ми това успокоение, когато разбирам, че сина ми не прави разлика между добро и зло, не знае как да уважава и не може да цени хората? И къде да търся вината, ако не първо в семейството? Приятелите са едно, но основния стълб в обществото ни е домът, родителите. Явно бяхме сгрешили, явно не бяхме дали добър пример на детето си. Дали не се бяхме улисали в подсигуряване на финансова стабилност и солидно образование, а същевременно бяхме пропуснали най-важният урок – това как да бъдеш Човек? Ето, че животът ни скъса на най-важния изпит – да бъдеш родител. И ни предстоеше поправка, не утре, другия месец или догодина, а сега, веднага. Дано този път да успеем, защото в живота рядко се дава трети шанс. 
     Жадно дръпнах от цигарата си и отпих голяма глътка кафе. Това беше примерът, който му давах всяка сутрин.