Изисквания за герой:

Първо — героят трябва да притежава здраво тяло, калено в множество битки — напълно задължително.

Второ — героят винаги трябва да мисли първо за другите, да брани слабите и онеправданите — желателно.

Трето — героят трябва да притежава ум, остър като бръснач — не е обезателно.

* * *

Многолюдна тълпа се бе събрала на площада в столицата Новгород, където княз Владимир Святославич държеше сърцераздирателна реч, докато съпругата му — Апраксия Королевска — красиво подсмърчаше в носната си кърпичка. Положението бе следното: предния ден, на сватбата на Катерина Прекрасна и болярина Пермят, принцеса Настася била отвлечена от вероломни бандити… и… това е. Киевският княз щял да даде мило и драго на героя, който върне единственото му чедо обратно в семейното лоно.

Добриня Никитич кимаше вяло всеки път, щом тълпата избухваше в одобрителни възгласи, но всъщност изобщо не слушаше, за какво иде реч. Искаше само да се прибере у дома и да заспи пиянския сън, който му се полагаше след тежък гуляй.

Неговите другари, Иля Муромец и Альоша Попович — естествено — щяха да тръгнат на път и да спасят киевската принцеса, да прославят отново имената си и дори, може би, да станат престолонаследници. Е, прав им път, помисли си Добриня. Дълги години кова славата си на истински богатир, храбър юнак и прочее, време беше да ожъне плодовете от робския си труд.

— Аз тръгвам на север! — изпъчи мечешките си гърдища Иля, с прякора Планината.

— Аз на запад! — престъпи Альоша, с прозвището Дъба.

— А, аз, на юг… — влезе в тон Добриня, но всъщност имаше предвид, че отива на юг към дома си, където да изпадне в мечтана кома.

— Смел си ни ти, Никитич, никой с тебе не може да се мери — потупа го по рамото Планината.

— Да, аз не бих тръгнал към куманските степи… Княз Владимир — провикна се силно Альоша, точно до ухото на подпийналия Добриня, — ние, Вашите богатири, решихме така: Иля Муромец тръгва на север, до само Кралство Норвегия, ако трябва. Аз ще поема на запад, а Добриня Никитич — на юг!

В интерес на истината Добриня нямаше никакво намерение да дири княжната. Не че не искаше да види туй чудо на природата, той искрено се възхищаваше на нежната половина от човечеството, но да влиза в битка заради фуста не му бе приоритет… за да бъдем напълно честни Добриня Никитич никога, ама никога, не се е бил и много се гордееше с тази си тайна.

* * *

— Ей, ти, събуди се! — с въздишка, която повече приличаше на женски стон, Добриня се надигна и отвори очи. Над него, разкрачен и с длани опрени о̀ хълбоците, стоеше едър мъж, с мазна черна брада, мръсни шалвари и космати гърди.

Без да остави време на пленника да се опомни, горилата грабна мускулестата Добринова ръка, стисна я и повдигна в недоумение рунтавите си вежди. Глуповато почесвайки се по носа, великанът показа жълтите си зъби и повлече богатира подир себе си към изхода на шатрата.

Добриня премижа, бяха му нужни дълги минути да привикне към ярката слънчева светлина — откак прегърна авторитета си на непобедим герой, Никитич се отдаваше главно на пиене и пушене на различни треви, така че рядко показваше носа си от вкъщи навън.

— Добриня Никитич, син на Никита Романович, вторият по слава богатир в служба на княз Владимир Святославич от рода Рюрикович… — занарежда тъмничарят, все още държейки жертвата си. През това време Добриня се мъчеше да си спомни, как за Бога, попадна на това място…

— Така-а, значи князът Прекрасното слънчице, праща най-храбрите си хора, по следите на принцеса Настася?

— Може да се каже… — промърмори на себе си Добриня. Какво да прави? Този, на когото го представяха, изглеждаше още по-огромен и от маймуната, дето не му даваше да шавне. Богатирът на бърза ръка реши, че трябва да си плюе на петите, докато още има глава на раменете.

— Аз съм хан Тугоркан! — и таз добра! Само това липсваше: грозният хан, с непобедимите си кумански орди… — Тъй като ти, Никитич, сам успя да намериш скрития ми стан, реших да не те убивам, а да ти дам шанс да докажеш силата си и в честна битка да спечелиш ръката на княжна Настася…

— Ама… такова… аз не ща да се женя…

— Нима оспорваш моята дума, богатире? — кресна Тугоркан, така силно, че и дърветата се разлюляха.

Не че Добриня не искаше един ден да се ожени и най-накрая да разбере, какво крият девойките под полите си, но така и те щяха да разберат, какво не крие Добриня в гащите си.

— Не… ама… такова... аз…

— Тогава решено! — махна властно с ръка куманският хан. — Утре, при първи петли, двамата с тебе ще примерим сили в единоборство и който спечели, взима княжна Настася за своя любяща съпруга.

* * *

Речено-сторено, както обичаше да казва хан Боняк, верен приятел на Тугоркан.

При първи петли, гол до кръста в мартенската утрин, куманският хан застана на полето на честта, за да се пребори с Добриня Никитич, прославил се със сила и дипломация не само в цяла Киевска Рус, но и отвъд. Странно, но толкова лесно заловиха грамадния момък с неестествено права стойка и несъразмерно широки рамене. Яздейки спокойно; явно потънал в мисли, как да спаси княжната час по-скоро; Никитич не усети кога го удариха по главата, завързаха и отведоха в нарочно зле прикрития бивак.

Тугоркан изрева, все едно изпаднал в ярост, а Добриня се олюля, сякаш всеки момент щеше да припадне. Да не би да е болен… от всички богатири, защо в името на Тангра, му се падна точно нездравият?

За да придаде свирепост на нападението си, Тугоркан се засили и удари своя противник в стомаха, разбира се не влагащ цялата си сила… дори не и половината… даже не и четвърт от половината. Коремът на Никитич се оказа изненадващо твърд, но богатирът изгуби опора и всеки момент щеше да се просне по гръб. Куманският хан се окопити на момента и уж да подхване жертвата си за нов удар, го закотви във вертикално положение. Когато се убеди, че киевският герой стои здраво на краката си, го пусна, стисна се театрално за гърдите и се оттегли назад.

Тугоркан трябваше отново да „нападне“, но вече съвсем се ужаси, че тоя може да гушне букета преди сватбата. Замахна, със зле прикрита флегматичност, задиша тежко, спъна се в невидим протегнат крак, размаха ръце, закачи главата на богатира и се свлече на колене върху скованата от студ земя.

Въздъхвайки, Тугоркан покорно сведе глава, показвайки че се примирява със съдбата си на победен, когато усети нещо меко между пръстите си. Погледна към ръцете си и какво да види — косата на Добриня Никитич… Преди да се осъзнае, съзря така желаните звезди.

* * *

Никитич още не можеше да повярва, че е спечелил. Всъщност той дори не разбра, какво точно се случи. Спомни си как Тугоркан нададе лъвски вой и се хвърли в бой. Удари Добриня в корема, но за щастие корсетът предпази русия, от тежка травма. Въпреки това, от шубе, Добриня политна назад, но точно в този миг ханът го стисна за подплънките на ръцете и го задържа. А-ха, този път наистина да го убие с юмрука си приличащ на чук, когато се спъна в собствените си дълги нозе и тупна на земята… с перуката на Добриня Никитич в ръце…

Почувствал се унизен, богатирът се огледа, забеляза уж небрежно забравена сопа, грабна я и я стовари върху главата на хан Тугоркан.

* * *

Настася наистина бе необикновена девойка — сламоподобната ѝ коса, се вееше на две рехави плитки, през които стърчаха остри уши. Очите ѝ, с цвят на бурен, никога не се фокусираха в една и съща точка, а от вечно отворената ѝ паст лъхаше зловонен дъх.

Добриня Никитич, от своя страна, също не бе типичния герой — от години насам, за пръв път без корсет и подплънки, с пухкави ръчички, тънки крачета, голо теме и виснали гърди (със сигурност по-големи от тези на булката) взе за жена потомката на рода Рюрикович, хлипайки нещастно в мръсните си шепи.

Най-щастлив и доволен остана хан Тугоркан, който веднага прати писмо на своя верен другар хан Боняк, че приема да помогне на Алексей Комнин, византийския император… всичко, само и само, колкото се може по-бързо да напусне пределите на Киевска Рус. Не че долюбваше византийците, но дори смъртта в битка срещу печенегите, щеше да е по-добра съдба от тази, която за малко сам не си навлече на главата.