СВЕТЛИНА В ПРОЗОРЕЦА

*  *  *

                           Змей спи под камък у Невенини дворове.                                        Невена мама думаше:                                               

                           Денем я с цветя посреща,                                                                                -  Ой, мале, мила майчице,  

                           нощем и в стая долита.                                                                                     не ми е момче сираче,

                           Денем момък личен е,                                                                                        най – ми е Змеят – Горянин.

                           а нощем е Змей  Горянин.                                                                                Денем с цветя ме посреща,

                                                                                                                                                                             нощем ми в стаята иде. . .

                            Мама Невена думаше:

                            - Невено, дъще Невено,                                                                                     Люби ме , мамо, иска ме,

                            кое е туй момче, личното?                                                                            с него в гората да ида

                            Сирак ли е, та няма сватове                                                                        Взех си прикята, зарана

                            да дойдат ръка ти да искат?                                                                     аз ще му, майко пристана.       

         Всичко започна, когато Невена навърши петнайсет. Много се промени това момиче, сякаш изведнъж залиня, отслабна, стана затворена в себе си, отказваше вече да общува с приятелите си. Големите и сини очи станаха още по-големи, дълбоки и изразителни, а дългите ù руси къдрици се пилееха по слабичките ù рамене като водопад. Скоро престана да се среща с приятелите си и всички започнаха да я наричат ”Особнячката”. Родителите ù взеха сериозно да се тревожат от промяната, настъпила с нея. Няколко пъти насила я водиха при различни лекари, но тя упорито мълчеше. И как да разкаже? Ще я помислят за луда. Никой няма да и повярва. Пък и тя не иска нито да се оправдава за нещо, нито пък някой да се прави, че ù вярва. Успехът ù в училище спадна, отказа се от любимите си занимания, даже от уроците по китара…  За сметка на това всеки следобед се запиляваше, един Господ знае къде. Нищо не похващаше, нищо не я интересуваше вече. Дори външният ù вид, на който до скоро много държеше. А захванеше ли нещо, не го доизкарваше. Майка ù взе да си мисли, че се превзема, за да привлече внимание (точно обратно на това, което тя искаше) и да ù се кара. А момичето я гледаше невъзмутимо, без да реагира, сякаш скандалите не се отнасяха до нея. Витаеше някъде и нищо не чуваше от онова, което и се говори.

       Един път майката не издържа и я удари. Дори тогава Невена не реагира, не се отдръпна, не заплака…

        - Василе, какво ще правим? Какво ù е на Невена? Пренебрегната ли се чувства? Нали знае, че Стефчо е болен, че грижите ми по него отнемат много време. Не е малка вече, за да не разбира.

        - Пренебрегната ли? Един хубав бой ù трябва на нея и ще… - Не довърши, защото Невена бе застанала на прага и чу разговора.

- Защо бе, дъще? Заради Стефчо ли? Ами голяма си вече. Не бива така. Знаеш,

че е болен… - разплака се. – Какво ти е? Защо не ни кажеш, да ти помогнем…      

        - Не можеш, майко, не можеш… -  в гласа ù имаше отчаяние, такова голямо отчаяние. - Какво има за вечеря? Гладна съм.

        - Гладна ли? Че какво си сготвила? Я се виж на какво приличаш? Само скитосваш насам-натам. А тъй да кажеш "мамо, нещо да ти помогна?"… Я се погледни! Като свиня си от скитане... Да са здрави ръцете на майка ти - само тебе да перат… Брат ти не ù ли стига, че и ти? Готована такава. На интересна ще ми се прави…

        - Василе… Стига!… - опита се да го възпре жена му да не зашлеви момичето. - Нещо става с нея, нещо лошо. Никой не може да излъже майчиното сърце. То знае и вижда…

Но Васил блъсна жена си, хвана дъщеря си за яката на дънковото яке и я разтърси здраво.

-          Ей, момиченце, - процеди през зъби – докога ще ни разиграваш ти, бе? А?

-          Додето си ида, тате.

         Думите ù го втрешиха. За няколко секунди остана бездумен.

         -  Сега пък тръгнала някъде. - засмя се нервно той в отчаяния си опит да овладее гнева и обзелата го уплаха от думите на дъщеря му. – В този вид?…Че кой ще вземе такава мръсна и неугледна като тебе? Видя ли се в огледалото? А? Кучка такава…- зашлеви я.

        -  Василе, овладей се, Ва…

        -  Неее! Сега, докато не обясни, няма да мръдне оттука! – втренчи се в дъщеря си – Ясно ли ти е?… - Усети познато и неприятно движение в краката си и, както всеки път, се вцепени от ужас. - Аман от тая змия!… С него ли спиш, а? Любовник!

        Двуметровото влечуго остана неподвижно между баща и дъщеря. Сякаш, за да я предпази. Невена го погледна, усмихна се едва забележимо, после мълчаливо  взря големите си сини очи в баща си. Повече не проговори тази вечер. Дори не се и нахрани.

        - Не.  Ще ни побърка и нас тая, лудата – констатира смирено в отчаянието си той, след като Невена излезе от стаята. - Какво ще правим с нея… От това змеище настръхвам. Видя ли как я защитава само?…

-          Имаме проблем Василе, голям проблем…

*  *  *

        Невена се изкъпа, хвърли в легена за пране калните си дрехи и влезе в стаята. Там, на пода, търпеливо я чакаше той, нейният любим. Тя застла леглото, смирено коленичи пред иконата, тихичко, в сърцето си, се помоли на Богородица и си легна. Змеят се сви  на гърдите й и впери поглед в нея.

       - Татко не е лош човек, знаеш.

       - Знам. Нали той ми спаси живота преди време.

       - Лека нощ, Камене.

*  *  *

       Всички в семейството упрекваха и подиграваха Невена заради любовта й към Змията. Но тя единствена виждаше човешкия му образ., прекрасните му зелени очи, косите му, къдрави и буйни, с цвета на прегорели есенни листа. Направо се топеше в прегръдката му, сякаш губеше плътта си, губеше себе си и се намираше отново.

       Още откакто се роди, той е с нея. В един и същи ден. Но това знаеше само той. Змеят си спомни как навести любимата си още в люлката. Още тогава се влюби в големите ù сини и дълбоки, като ясното небе, очи. Всички се ужасиха, като го видяха свит на възглавницата на сукалчето. Но не го убиха, само го изхвърлиха през прозореца, мислейки, че миризмата на мляко е довела влечугото в стаята. Затова той уважаваше много семейството на Невена, особено баща ù, който не даде да го убият. Ако го бяха сторили, сега нямаше да може да се радва на прекрасните Невенини очи. Та те са смисълът на живота му, те му дават сила да смирява капризите на бурите, те са смисълът на живота му. Заради тези очи е готов дори да умре.

       От онзи момент насам Змеят се отказа от дом по чукарите, спеше под камък, близо до входната врата на къщата, пазеше този дом и чакаше, чакаше Невена да порасне, за да си я вземе.* Така един ден се осмели да й се покаже. Беше направил за нея венец от горски теменуги. И тя го прие, прие го… Никой не знаеше за тайните им срещи в градината. Всички виждаха само как пропълзява изпод камъка на прага.

*  *  *

        Когато записа гимназия в града, Невена предпочете да пътува всеки ден вместо да си наеме квартира, както всички други деца, които даваха мило и драго само да са по-далече от родителски очи. Почудиха се Радка и Васил. Всички наемат квартира, а тая глупавата… тук се завряла.

*  *  *

        По цели нощи Камен седеше при нея, от мръкване  до съмване, а по цели дни тя не можеше да мисли за нищо друго, за нищо. Само за него. Често рееше поглед през прозореца на класната стая към горите и пещерите, където е истинският му дом, чийто праг тя скоро щеше да прекрачи.

*  *  *

       От доста време вече в село  се носеше слух за някаква зла сила, която посещавала Невена по вечернина. Комшиите видели как змия пропълзява през отворения ù прозорец. Всички взеха да отбягват Василеви, отказваха да ги обслужват даже и в хранителния магазин. Почуди се баба Донка, Васильовата майка, какво да прави, щом синът ù не вземаше решение по тези въпроси. Ходи по гледачки, вика баячки, попове… Нищо. Змеят всяка нощ идеше при Невена.

*  *  *

       - Вашите искат да ме изгонят, Невено. Водят у вас разни хора, дето четат заклинания и пръскат с лоши билки в стаята ти и в цялата къща, докато те няма. Задушавам се от тревите им, Невено. Но аз заради тебе…Кажи ми, ще дойдеш ли с мене? За мене без тебе живот няма. Ако не дойдеш, аз… насила ще те открадна.

       - Ще дойда, Камене.

       - Но са тъжни очите ти… Невено?…

       Той отдавна бе разбрал, че няма много време, че ония хора, с лошите билки, вече се досещат кой е. Да, времената са други и хората отдавна са забравили легендите и преданията. Но Невенината баба не е. Ееех… Как да остави Невена?… Та тя е неговият живот. Без нея живот няма. Ако не тръгне утре заран с него, от лошите билки ще умре. Но и без Невена…

*  *  *

      Такова чудо съседите не бяха виждали досега. „Това момиче трябва се е побъркало наистина”.

      Отрано светеше  в Невенината стая тази вечер, а тя, облечена с бяла рокля, сякаш че отива на сватба, чакаше на отворения прозорец. Приличаше на светица,  по-красива от всякога. Допълзя, но някак си не приличаше сега на змия онази "зла сила”, дето идеше всяка вечер. Не влезe в стаята, а чакаше долу, пред прозореца. Изведнъж се изви силна буря.** Когато утихна - ни чудовището, ни Невена…

      Оттогава никой не чу за нея.*** Само брат й, проходил наскоро след  тежката си болест, разказваше как нощем, когато има буря, падала на перваза на прозореца му малка, почти незабележима светлина.

       Превърната в едра капка дъжд върху перваза на прозореца, Невена  навестяваше семейството си след всяка буря.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

* Според народните представи, в Полша например, праотецът  на рода се е почитал в образа на змия, която живее под прага или огнището ( вж. Георгиева, Иванка  „Българска народна митология” : София, Наука и изкуство, 1983, с. 100)

**Според народните поверия , змеят се явява като „тъмен облак” , или се явявала мъгла и се прогърмявало в нея. ( Георгиева, Ив.”бэлгарска народна митология”: София, Наука и изкуство, 1983,с. 87).

***В българското народно творчество и  народните вярвания за любените от Змей моментът на смъртта е отразен като отвличане” ( Същия източник, с. 100).