Когато камбаните зашепнат по Дунава, тъжният, прорязан от бръчки Дунав, идва един полуразпаднал се от летеж мъж, който не спира да търси любимата си така, както гаргойлите тишината си по катедралите. Чул от някого, че отрязала косите си, за да му постеле пътека, изтезавала сърцето си - да не може да обикне друг и избягала с всички канделабри, които успяла да открие. Разсякла времето на две еднакви половини, които се пресичали точно под гърдите ѝ. То кротувало там триста години без половин ден и прекрачило смело в очите на рибите,  а оттам пеело на мъжа, който тъкмо оставял тялото си на брега заедно с всичките си криле и очаквал семето му да поникне навсякъде, а кръвта му да излекува тъгата.

Нежните сводове на стъпалата му се превърнали в ципи, люспи покрили димящата кожа.

Опашката ледено разпилявала въздуха.

От водата се подала ръка, лека женска ръка, с напъпили клончета по нея. Увивала се около дракона толкова дълго, че птиците забравили да летят за хилядолетие.

И до днес плаче драконовата върба над Дунава, оплоденият с любов Дунав, и помни двамата, които, за да са винаги заедно, станаха едно.