Реших да се поразходя по града. Необходимо ми беше да попътувам по задръстените улици, да погледам  лицата на хората, блъсканицата, децата, бабите с бастуните. Всичко онова, което създава атмосферата на големия град. Беше ми нужно във връзка с писанието, с което вече няколко месеца прекарвам нощите си. Атмосферата на големия град. От централните булеварди до малките махали в покрайнините.  Моя много близка  пътува с кола служебно, точно така както ми е необходимо. Речено, сторено.

   И ето днес седнах до нея и поехме из града. Колата, какво да ви кажа, малка, спретната, не много мощна, но удобна. Общо взето , нищо особено.  Виж за шофьорката мога да говоря много. Млада, стройна, изключително красива. Какво говоря, забележително красива. Добре образована, интелигентна. Чакай да спра до тук, защото след толкова суперлативи , май ще спрете да ми вярвате. Обичам това момиче и за мен беше удоволствие да пътувам с нея. Та седя аз в колата, тя върти из града по нейни си въпроси, аз си мълча, за да не и преча и само ако ме запита отговарям, като се старая много,  много да не се отпускам, защото  съм си една бъбрица, устата не можеш да ми затвориш. Гледам, набирам нужните ми впечатления. Записвам от време на време нещо, което ми се е сторило интересно. И така до колелото на Сточна гара. Знаете го, нали?  Навремето то бяха нарекли „милиционерска мисъл”. После му поставиха няколко светофара, но от това мисълта не стана нито по- ясна, нито по- бърза. Сега вече колелото на четвърти километър бие всички рекорди по яснота, бързина и разбираемост на мисълта, но това е тема за друг разговор. Та спираме ние на първия от светофарите и чакаме да светне нашият цвят. В този момент до нас със свистене на колелата се приземява неголяма, бяла кола. Толкова шумно и толкова плътно се прилепи до нас, че  инстинктивно и двете с момичето зад волана обърнахме очи към съседа натрапник. Шофираше млад мъж. Какво да ви кажа, как да ви го описвам. Сега младите използват една дума след определението готин.  Дума, която аз не употребявам, защото навремето по студентските бригади, ни учеха, че така се наричат неплодородните, без цветове, израстъци по доматените стръкове, и че те трябва задължително да се откъсват защото пречат на развитието на целият стрък. Но тази грозна думичка навлезе в езика на младите, като определение за красив, мъжествен и т.н. млад мъж.  Аз ще употребя определението „готин мъжкар”. Колко много думи, за да ви кажа, че това момче прикова даже моят бабешки  поглед. Спря той  и отвори бързо стъклото. Направи знак да отворим и ние нашето. Аз бях от неговата страна. Завъртях бързо ръчката. Какво ли има да ни каже? Дали нещо по гумите, или врата не добре затворена или нещо друго. Нямаше време за отговор на тези бързи въпроси.

     -Ей, не мога да ви стигна. Едвам се подредих до вас.

      Думите му обясниха свистенето на гумите и това нахално приземяване от летящ старт.

     -Има ли проблем? - почти едновременно и двете.

     -Има разбира се. Ти много ми хареса. Исках да се запознаем.

    Естествено думите му и погледа му бяха отправени към момичето.

     -Че кога успя да ме харесаш? -  очарователна усмивка.

     -Видях те на предишния светофар. Аз излязох откъм ИСУЛ. Минах покрай теб, видях те и ми хареса. После трудно се престроих. Докато се доредя до теб зор видях.

     И толкова. Светна жълто, после зелено и ние потеглихме. Двете коли  се движеха успоредно. Няма и петдесет-шейсет метра и отново светофар.  Двете коли отново успоредни. Този светофар беше посветен на по-сериозно разглеждане. Момчето е готино. Нали така се казва сега. Симпатичен. По обема, който заемаше на предната седалка видимо беше едър, а положението на главата му, почти опряна в тавана на купето, говореше за ръст  към двата метра. Усмивката, ето това беше най -хубавото в него. Широка, открита, и предизвикателна. Тя като че ли казва  „Не съм свикнал да губя”.

     -Аз съм Александър. Ти как се казваш?

     Момичето каза своето име.

     -Чудесно име. Харесва ми. Имаш ли гадже?

    Тук момичето позабави отговора си. В този момент светна нашият сигнал. Форсираха двигателите и нейните думи не се чуха.

     Той обаче беше упорит. При отворени прозорци, при петдесет километра в час между двете успоредно движещи се коли, в четири лентов поток, прозвуча нейният отрицателен отговор.

   Следващият светофар беше на пресечката на Сливница и Раковска. Тук  младежът не си губеше времето излишно.

     - Дай ми телефонния си номер.

    Тя го погледна, позасмя се. Произнесе една след друга цифрите на телефона си. Той ги повтори и светна зелено.

     Следващият светофар беше на Мария Луиза. По начина  на престрояването става ясно, че тук пътищата ни се разделят.

     -Ще ти позвъня довечера. Каня те на вечеря. Ще дойдеш ли?

     -Нека да е на кафе.

     -Добре. Каня те на кафе довечера.

     -Добре.

     -Ще се чуем. До довечера.

     Светна зелено и всяка от колите пое по своя път.

    Всичко стана толкова бързо, на шега. С моята спътничка продължихме в нашата посока. Не знаех как да реагирам. Какво ли ще излезе от това междусветофарно запознанство? Може би нищо, а може би нещо. Нещо голямо и красиво. Целия ден разсъждавах върху това, което се случи. Спомних си какво ми е разказвала баба ми. Дядо ми поне два месеца е обирал първо кокичетата  после теменужките, а след това нарцисите  в градината на майка си, за да ги дава на баба ми, с надеждата тя да се съгласи той да я харесва. Родителите ми са живели в друго време. Още в края на първият месец от срещите им мама е позволила на баща ми да я целуне. Моят мъж, като продукт на своето време, не чакаше толкова дълго.  Май отношенията между  младите се развиват в геометрична прогресия. Дали пък това е  лошо. Сега, когато пиша тези редове моето момиче и момчето от светофарите вероятно пият някъде кафе. Седят си, говорят си. Може и да не си говорят. Видели са, че нямат обща тема, която да ги задържи до чашките с кафе или  каквото решат да пият. А може и да са се погледнали в очите и там някъде скрито зад ресниците да са открили точно онова привличане, което са търсили, което им е нужно и което ще ги задържи за дълго приятели. Може би.

     Днес видях един град  препълнен с човешка шумотевица. Но град, в който хората се разминават като чужди. Какво говоря, направо като неодушевени предмети. Гледат се като през стъкло. И ако видиш някой да спре, за  да бутне  колата на закъсал шофьор, гледаш на помагащия като на изкопаемо, като на рядко срещано същество от отминали епохи.

    Хората днес  толкова трудно и толкова рядко се срещат помежду си.

Затова, ако сте прочели до тук, и макар и малко ви е трогнало това запознанство, присъединете се към мен и да пожелаем на тези две млади същества срещата им да бъде щастлива и красива.

П.П. Не зная дали ще коментирате написаното. Сигурна съм, че ще обърнете внимание, че това не е литературно произведение. Да, така е! Просто ви разказах за един миг от днешния ми ден. Миг, който силно ме впечатли и остави в душата и в сърцето ми много приятно чувство. Реших да го споделя с вас. Ще се радвам, ако и друг сподели моето изживяване.