Някъде там в безкрая, много, много далеч все търсех, жадувах за моето най-съкровено желание. Не успях да го покажа на показ, не защото не е за пред хора, а защото все ме отбягва. Страхува се от мен, знае, че ако го хвана и прегърна много силно, ще загуби своята магическа сила, ще престане да блести и ще заприлича на нас, хората, които живеем почти еднотипно, стареем и загиваме бавно.
Моето съкровено желание е като ефирен лъч, който постоянно мени цветовете си в топли багри. Съмнявам се, че има човек на земята, който не би го поискал за себе си. Но трябва ли? Та хората са толкова невъзвишени и, меко казано, неграмотни, за да се срещнат с този светъл лъч, който блести като дъгата и раздава топлина и знание на всички нас. Това чудо на природата, което аз го наричам Съкровено желание, малцина от нас могат да го усетят, да го изучат и да го оценят. Все едно да докоснем дъгата, ако имахме тази способност да се доближим до нея, ние ще затъмним нейната красота.
Ще се осмеля да кажа, че ние, хо ...