“Сърна роди тази пролет във високите треви на гробищата...”
(Георги Гроздев)
Камъкът на Анисе бодеше с чело рехавата трева. Пръстта наоколо бе като загладена. Гънките ù бяха изблизани като от дъжд.
Сивокафявата сърна с жълтеникавото петънце под опашката изгриза до корени цветята, които никнеха над главата на покойната. Бързаше да заличи следата на първото си майчинство. Тревожеше я малкото, което бе избутала в сянката на растящия наблизо люляков храст. И най-малката следа би заплашила живота на новороденото. Че то не бе се наживяло, за да бъде простреляно. Чу стъпки и писна. Повя ветрец. Разсипа се писъкът ù. Сърцето ù заблъска като птиче в цялото ù същество. Долепи муцуна до главата на малкото и замижа. Притихна. Покри тъжните си очи в синевата на люляка. А земята пукаше под гумените ботуши на Халид. С тежка стъпка идеше към гроба на Анисе. В коравата си шепа стискаше две бели лалета. Нанизаха се като синци дните, в които не чуваше смеха ù. В такива тежки мигове мъката му преливаше в ...