Свободата на полета на чайките

Свободата на полета на чайките

   Изцедена от безсънната нощ Джес стана късно сутринта. Слънцето отдавна се бе вдигнало и грееше силно. Първото нещо, което чу, когато се събуди, бе плисъкът на вълните. Този монотонен и същевременно с това яростен звук й напомни къде всъщност бе. Отдавна не се чувстваше у дома си като „у дома” – спокойно, сигурно място, където можеше необезпокоявано да си почине и събере мислите си. Затова и замина. Искаше й се да е далеко от мястото, което я изнервя, отегчава, ограничава и обезсмисля начинанията й.

   Една сутрин Джес се събуди към 4:30 ч. и просто събра някои най-необходими неща и замина. Не й се искаше дори и да оставя бележка на близките си, но написа кратко: „Заминавам за няколко дни. Не се тревожете. Джес.” И замина. Дойде тук на морето, което изобщо не харесваше, но от което имаше нужда, за да се възстанови. Самата обстановка я ободряваше. Денонощно кипеше живот, хората бяха хиляди и непознати, а жаркото слънце я приканваше ласкаво да се попече. Не беше и толкова лоша на външен вид и няколко младежи дори я загледаха, но тя не им обърна внимание, макар да й се искаше сега до нея да бъде някой, към който да изпитва истински чувства и желание и те да бъдат споделени. Но дори и на морето сред вечната шумотевица не намери това, което търсеше – откъсване от мислите и реалността. Затова започна да обикаля парковете с надеждата сред тишината и природата да открие отговорите за живота и съществуването си. Но там винаги бе пълно с влюбени двойки, целуващи се, тръпнещи в очакване и Джес още повече се натъжаваше. Обикаляше плажовете и кейовете, и всички тихи улици, но мислите й не спираха да се лутат хаотично из главата й. Не знаеше кое и какво, и защо й причинява това, но го мразеше. Искаше й се да няма нито сърце, нито душа, нито тяло, нищо. Искаше й се да заспи вечен сън и никога да не се събуди. Вече нямаше желание и да спи, все по-малко се хранеше и по цял ден се разхождаше. Нощем, макар и да бе опасно, не се прибираше, и продължаваше да обикаля града, кварталите, плажовете. Искаше й се да потъне в тъмното море, осветявано от пълната луна и никога да не се покаже на повърхността й, да не поеме нито една глътка въздух. Но нямаше смелостта да го направи. Животът й се бе обезсмислил, не намираше причина да продължава да живее.

   Сбъдна мечтата си да посрещне изгрева на брега на морето. Беше толкова красив – розовееше повече от двадесет минути, докато се показва над морето, което с вълните си го милваше и му се радваше. Джес се почувства свободна, лека, ефирна и изпълнена със сили, както не се бе чувствала от хиляди години. Очите й блестяха с блясъка на изгряващото слънце, но дълбоко в тях се оглеждаше и скриващата се от небосклона луна. Странна усмивка озари лицето й и то просветна и се изясни. Черните облаци, които бяха надвиснали над нея, се разотидоха. Блаженството я заливаше и тя придоби смелостта. Усмивката й ставаше все по-широка, а очите й светеха с все по-голяма сила, сякаш всичките звезди се отразяваха в тях. Крехкото й тяло се приближаваше към ръба на скалите, от които наблюдаваше изгрева. В миг Джес полетя леко като птица с разперени крила надолу към пропастта. Падаше бавно, а лицето й продължаваше да искри. Някаква странна топлота излъчваше цялото й огряно от слънцето същество. Бушуващите вълни скриха младостта й сред острите зъбести скали.

   Джес най-после намери смисълът на живота. Той беше в изгрева, в началото на всичко, в началото на живота. Тя го започна отначало, политайки свободна!

10.06.2006