Глава 7

            Отворих очи. Бях в нечие широко двойно легло и стреснат се огледах. Отново промяна в местоположението... и чак тогава си спомних всъщност, че се бяхме преместили докато аз бях в неопределено заспало състояние. 

             Зак!

            Грабнах бързо телефона си и набрах номера, който бях измъкнал от спомените на Зак, докато той беше подвластен на паническата си атака. Избрах го.

            -Ало? – вдигна учудено гласът на Стела.

            -Ало, здравей, Фера е – казах й съсредоточено и тя ахна.

            -Откъде имаш този номер?! – уплаши се тя.     

            -Зак ми го даде. Той има нужда от помощта ти. В стаята си е, но е заключил. Трябва да отидеш при него и да му занесеш някакво успокоително. Сигурен съм, че имате налични.

            Тя беше млъкнала.   

            -Ама... ти... откъде...

            -Отиди при него, състоянието му е опасно – срязах я – може да получи сърдечен удар. Отиди при него, после ще си говорим.

            Затворих, надявайки се ултиматум-подобното ми държание да я накара да се разбърза.

            Стела държеше телефона си в ръка и гледаше с учудване в празното пространство, но сетне думите на Фера – по дяволите, как точно беше още жив – я накараха да стане от леглото си и да тръгне по коридора. Чудеше се дали думите му са истина, но въпреки това взе от медицинското отделение на базата валериан (не знаеше дали точно това трябва да вземе, но пък и не знаеше дали въобще със Зак става нещо). Когато отиде пред стаята му и се опита да я отвори, фактът, че е заключена, я накара да настръхне. Поне тази част от думите на Фера беше истина.

            -Зак! – повика тя и се опита да дръпне бравата. Но разбира се, нямаше да стане така. Тя свали една фиба от сложната прическа на русата си коса и започна да ровичка из ключалката. Тя щракна и Стела влезе, без да знае какво да очаква.

            Зак беше на земята, с изцяло разкопчана бяла риза и целият потен. Трепереше неудържимо и очите му бяха затворени, а той едва успяваше да диша. Сълзи се стичаха от очите му. Стела замръзна на прага. Това състояние май се нуждаеше от нещо повече от валериан.

            -Зак!! – извика тя с ужас и се спусна към него. Той отвори очите си, но те бяха толкова лъскави и помътняли, че тя не беше сигурна дали я вижда или разпознава – хей, Зак, какво ти става!! Хей!! Осъзнай се!

            Тя му удряше леки шамари, но той не се свестяваше и продължаваше да диша повърхностно, бързо и... сърцето му биеше прекалено бързо, откри тя.

           -Хей, Зак! Зак! – опитваше се да го свести тя. – ето ти валериан... ъмм, Зак! Хей!!! Моля те, свести се!!

            Той продължаваше да плаче и да трепери неудържимо в ръцете й и тя без да знае какво да направи, просто го прегърна и го стисна. Започна да го гали по гърба.

            -Моля те, успокой се. Ако не се успокоиш до 30 секунди ще извикам лекар, затова дишай дълбоко, Зак... моля те.

            Той така трепереше в ръцете й. Това за първи път й се случваше през живота й. Въобще не можеше и да си представи, че студеният и властен Закъри Бестен ще бъде в такова състояние на земята в стаята си.

            Всички си имаме тайни, помисли си тя, докато се опитваше да го успокои. Когато не успя, извика лекаря и Зак трябваше да бъде упоен до безсъзнание, заради ускорения пулс и опасността за сърцето му при такова положение.

           Фера.

            Той познаваше бившия си много повече, отколкото Стела го познаваше. Или може би някога щеше да познава.

            Леглото, в което се намирах, се оказа на Те-хьон. Всъщност бяхме в неговия апартамент сега, понеже бяха намерили базата ни. Станах от леглото и хвърлих един поглед на външния си вид. Бях облечен с яркожълта тениска и светлосив анцуг, които ми бяха по мярка.

            Разбира се, дрехите на Рин. Усетих, че въздъхвам. Може би трябваше да изляза да си купя дрехи. Проверих за момент отново Зак – той все още спеше, емоциите му тихи като лек повей на вятъра. Успокоителното си вършеше работата при него.

            Тръгнах през стаята, оглеждайки наоколо с любопитство. Всичко беше подредено и чисто, спретнато и много красиво. Мебелите, тапетите, завесите и дори дограмата бяха семпли в светли цветове, и по този начин успокоително красиви и нежни. Апартаментът на Те-хьон се оказваше по вкуса ми.

            Разгледах вещите, подредени по комода. Имаше една снимка в красива рамка – Рин и Те-хьон заедно. Бяха усмихнати и много симпатични. Усмихнах се на снимката.

            Вратата леко се отвори и аз примигах с любопитство. Те-хьон надникна вътре, видя че съм станал и ми дари една от милите си усмивки. Той явно винаги се обличаше в черно, направи ми впечатление, пълната противоположност на шарения Рин. Отново черната му коса беше разпусната и стигаше до под раменете му, права и твърда като на всеки азиатец.

            -Добро утро – поздрави ме той с нежен тембър и влезе изцяло в стаята – нося ти закуска.

            -Оооо, не беше нужно! – сконфузих се аз, като той внесе таблата с храната и я остави на бюрото си. – благодаря!

            -Пак заповядай – отвърна той. – Трябва още да си почиваш. Не е нужно да правиш нищо сериозно.

            -Няма – засмях се аз, чудейки се какво има предвид под „сериозно”. Той също се засмя мило.

            -Хайде, яж – подкани ме той и трябваше да се подчиня. – аз ще тръгвам – каза той.

            -Къде отиваш? – попитах го, докато нагъвах вкусно приготвените яйца. Той не отговори веднага и го погледнах с любопитство. Той се усмихна отново.  

            -Имам малко работа навън. А, Фера. Искам да ти дам номера ми – той протегна ръка към мен и за момент се зачудих какво прави. Сетне се светнах, че сигурно иска телефона ми, за да го напише. Ама че странно... подадох му телефона, който се беше оказал в джоба на ангуца (колко предвидливо от страна на Рин) и азиатецът въведе десетте цифри на номера си вътре. Подаде ми го с усмивка, сетне ми кимна и излезе.

            След като доволно се нахраних сметнах, че искам да се изкъпя. Трябваше да намеря банята. Излязох от стаята си и се засякох с Рин.

            Близнакът ми тъкмо минаваше по коридора, захапал в устата си близалка. Зяпнах го – беше само по шарен панталон, леко широк, но стегнат по кръста му. Бос и гол нагоре.

            Имаше татуировки навсякъде. Смаян ги зяпнах – покриваха почти всеки сантиметър от гърдите, корема и ръцете му. Не се съмнявах, че и гърба.

            -Добро утро, братче – поздрави ме доволно той без да си прави труда да вади близалката от устата си. Русата му коса беше разрошена, сякаш сега ставаше от леглото. – наспа ли се?

            -Мхм... ти си цяло произведение на изкуството – усетих, че казвам. Рин избухна в смях, сетне пристъпи още една крачка към мен и се завъртя. Да, на гърба му също имаше татуировки. Странни символи и може би йероглифи се преплитаха навсякъде в нещо като абсурдна мрежа с разни други интересни рисунки. Може би ми трябваше повече време да ги разгледам, но Рин прекъсна погълнатото ми съзерцание.

            -Аз имам работа, а ти си почивай днес – каза Рин.

             -Къде е банята? – попитах го, след като се измъкнах от транса да гледам татусите.

            -А, ей там – той посочи в дъното на коридора с весело изражение – ще ти оставя в стаята още дрехи, в такъв случай. Можеш да ползваш шампоана на Те-хьон, моят не го давам, така че не го пипай.

            -А аз откъде да знам кой е неговия... – почудих се.

            Рин се засмя.

            -Моят е за изрусена коса, глупчо. Айде, аз бързам.

            Той ме подмина на бърза крачка и влезе в една от стаите. Усетих, че свивам рамене и се насочих към банята, надяайки се вътре да има някоя хавлия, която да ползвам. Зачудих се дали шампоана на Те-хьон нямаше да е нещо по-изчанчено и превзето, като се имаше предвид дългата му лъскава коса...

            Влязох в банята – отново семпла, боядисана в приятно син пастелен цвят – и потърсих с очи шампоаните. Отворих шкафа над мивката и за моя абсолютна изненада там имаше наредени само лекарства.

            Зяпнах ги. Много лекарства. Потръпнах, затворих шкафа и продължих да търся, като мислите ми този път се насочваха отново към Те-хьон. Колкото и Рин да ми беше казал, че човекът е болен, колкото и в банята в неговия апартамент да намирах цяла аптека пак... пак не можех да повярвам, че някой като него може да е болен. Тръснах глава. Има какви ли не странни неща по света, мислех си разсеяно.

            След като излязох от банята и се преоблякох в новите дрехи на Рин – червено-синя риза и вталени черни дънки, по дяволите – потърсих близнака ми в стаята, където го бях видял да влиза. Там, за моя изненада, беше и Те-хьон, който ми се усмихна мило.

            -Бързо си свършил работата си – казах аз на корееца. Той кимна.

            -Всъщност възникна нещо – каза той и отмести погледа си към приятеля си. Рин ме погледна и сви рамене. Ведрото му и спокойно изражение все още беше на лицето му, но определено имаше някаква странна атмосфера в стаята.

            -Нещо не е наред, нали? – стреснах се аз.

            Те-хьон кимна замислено, сетне ми махна да се приближа и ми показа дисплея на таблета си. Първоначално видях само едно момиче, завързано с много въжета за метален стол... и секунди по-късно прекрасната дълга червена коса и това добродушно лице. Сърцето ми избухна с болка. Върху устните й имаше дебело тиксо и тя беше отпуснала глава надолу, явно в безсъзнание.

            -ЛИСА! – извиках с ужас – от... кой... кой я е отвлякъл?!

            -Отбор Пи – каза ми Те-хьон.

            -Той иска да каже Би – намеси се Рин, преди Те-хьон да е продължил с думите си – общо взето, отбор Би е отбора на Зак, за по-лесно. Отбор Ей са Рена.

            -Но... ЗАК?!

            Затворих очи и фокусирах мигновено всичката си мисловна сила върху Зак – но той спеше, все още под въздействие на медикаменти. По дяволите, не беше ли той президента на организацията?! Направили са нещо без негово знание?!

            -Защо? – продължих, изпълнен с ужас.   

            -Атакуват отбор Ей, разбира се – каза Те-хьон – но ние трябва да се намесим, преди да е станало лошо. Виж това.

            Той плъзна показалеца си по дисплея на таблета – беше запис от камера. Някакъв паркинг, изоставен сякаш. Там бяха строени поне 50 10-12 годишни деца, всичките застанали мирно и с абсурдно празни погледи. Сърцето ми биеше ужасяващо бързо и дишането ми се учестяваше.

            -Какво е това? – попитах.

            -Това е армията на Ей – каза Те-хьон – една от дивизиите й. Тези деца са смъртоносни. Баща ми е използвал върху тях генно-модифициране. Те са ужасно силни и убийствени. Ей ще ги изпратят срещу Би. Изглежда Рена е разгневена. Ще започне нещо като битка. Опасно е, може да пострадат и невинни граждани. Трябва да се намесим преди това, да пуснем Лиса на свобода и да се опитаме да спрем Рена.

            -Господи... – прошепнах.

            -Хората от организация Би са навсякъде – продължи Те-хьон и смени отново образа на таблета. Виждах снимки от различни части на града, докато той ги сменяше. Най-голямото кино в държавата. Посолството. Някаква сграда на телевизия. Увеселителен парк – на тези места работят и хора от Би, и цивилни. Рена е бясна и е възможно да ги атакува, за да предаде съобщението си на Би. А ние не можем да позволим това да се случи.

            -Именно – каза Рин – ние сме защитниците на обикновените граждани, все пак.

            -Няма никаква гаранция, че ако върнем Лиса, Рена няма да ги нападне – усетих, че казвам. Те-хьон поклати глава и пусна видео на таблета.

            Човек с черна маска, изваяна като човешко лице, седеше с прав гръб на огромно масивно бюро. Зад гърба му имаше странно знаме с жълт кръг в центъра и излизащи от него като лъчи черни дебели линии.

            -Изглежда е станала някаква глупава грешка. Ако до 12 часа не пуснете на свобода Лиса Крейгън, ние ще ви накараме да я пуснете – заяви той, гласът му беше изменен и страховито неразпознаваем – ние също не искаме да вредим на обществото, затова да се разберем по мирен начин. Нямате право да вземате нашето. Нямате.

            Потръпнах. Те бяха поставили краен срок.

            -Това е... – започнах аз, гледайки мъжа с маската.                    

            -Баща ми – обясни ми Те-хьон – изглежда Ей засега искат да избягват открити военни конфликти. Предполагам подготвят нещо друго.

            -Значи... все пак има шанс да предотвратим мелето – изразих се аз и Рин ми се усмихна.

           -Бързо схващаш. Тръгваме още сега – каза брат ми с ентусиазъм – време е да си играем на супергерои!

            Те-хьон прибра таблета и стана от стола.

            -Виждаш отстрани колко е смешно всичко това – каза Рин и пооправи шарената си хавайски-стил риза – като единствените разумни хора наоколо, ще се опитаме да ги спрем да се обезглавяват. Те-хьон вече е подготвил колата. Имам една молба за теб, Фера.

            Кимнах съсредоточено.      

            -Трябва да свържеш трима ни в телепатична връзка, защото комуникационната ни техника може да бъде усетена, когато проникнем в базата на Би – каза Рин и аз примигах – ще развалиш връзката, когато мисията свърши, окей?

            -Д-да, разбира се – заекнах аз – ще ви заболи леко, само да предупредя. И се изисква съсредоточеност, за да ми предавате точните мисли. Вие не сте се упражнявали с това, не знам дали ще можем веднага да я използваме пълноценно.

            -Какво трябва да знаем? – попита Те-хьон с нежния си, но плътен тембър.

            -Ами... добре. Сега ще ви обясня. Хванете се за ръце.

            Те го направиха и дори не пропуснаха да се усмихнат интимно един на друг. Отидох зад Рин и притиснах слепочията му с показалеца и средния си пръст. Фокусирах мисълта си и за миг усетих парещо усещане на болка в главата. Сетне връзката вече бе осъществена.     

            -Така, когато се съсредоточите и затворите очи, ще видите малка зелена точка зад клепачите си – обясних на двамата – това е нашият мисловен канал. Фокусирате една мисъл и я изпращате в точката с намерението си да я изпратите там. Искам да ви кажа, че мисълта трябва да е цяло и ясно изречение. Това може да ви бъде малко трудно първоначално. Всеки от нас мисли по различен начин – едни хора с образи, други с думи, трети с усещания или дори цветове. За да преведете тази мисъл в ума си, ви трябват някакви секунди, след което я изпращате в зелената точка и ние, останалите, я получаваме. За отговор се прави същото. Само че ако изпратите неформулирана или объркана мисъл, нашите мозъци няма да могат да я дешифрират и нищо няма да разберем. Дори да изпратите само образ, имайте предвид, че няма да стане. Тъй като, не знам дали знаете, но и тримата да гледаме едно и също нещо, в умовете ни това нещо е три различни неща, специфични за всеки един от нас. Прост пример – гледаме червена ябълка. За Рин ще е в една форма, за мен – в друга, може и размерът да е различен, текстурата и така нататък.  

            -И все пак ние можем да разберем, че е ябълка, не е ли така? – попита Те-хьон замислено.

            -Да, защото е ябълка. Ако е сложен образ няма да можем. Ако е човек, действие, случка или спомен. Тоест, вие няма да можете. Моят мозък може да ги дешифрира по-добре, но за това ми трябва време и концентрация, а ако изпълняваме мисия се съмнявам, че ще имам възможност да седна и да започна да медитирам, за да ви разбера. Ако изречението ви е подкрепено с образ, няма проблем, но така или иначе трябва да е изречение. Единствено езикът може да ни свърже така, че да се разбираме.

            -Все едно говорим по предавател, в такъв случай – отбеляза кореецът.

            -Да, нещо такова. Само че понякога да мислиш цяло изречение е много по-трудно, отколкото да го казваш. Можете и да го кажете на глас, за да ви е по-лесно, но в определени ситуцаии гласът може да ви издаде. Разбирате ли?

            Двамата кимнаха. Рин се усмихваше широко и очите му блестяха с ентусиазъм.

            -Добре, да опитаме. Хайде, Рин, изпрати ми нещо – казах на брат ми.

            Той кимна отново, съсредоточи се – даже някак прекалено ентусиазирано, за да е съсредоточен наистина – сетне аз зачаках. И това, което получих от Рин беше една обща мъгла.

            -Ей, Рин, съсредоточи се – направих му забележка.

            Той изпрати към ума ми секс сцена, от която ми се прииска да избягам. Стиснах очи шашнат.   

            -Какво правиш, по дяволите!? – ядосах му се. Той примига.   

            -Защо? – учуди се той – опитвам се да ти изпратя съобщение.

            -Прати ми порно образ.

            Те-хьон почти избухна в смях, но неговият смях беше елегантен и сдържан. Хвърлих му раздразнена физиономия.

            -Пробвай ти, като ти е толкова смешно – срязах го аз.

            -Добре.

            Вслушах се за неговата мисъл.

            „Чоинън и уигиръл кок пиал кошимнида” /Пр- Ще се справим с кризата/– получих от него. Зяпнах го бесен.

            -Не на корейски!!! – развиках му се. Те-хьон примига, явно изненадан от вече побеснялата ми реакция, но с всяка една изминала секунда Лиса беше пленничка, а тези двамата сякаш ми се подиграваха. Те-хьон изведнъж изглеждаше притеснен, наистина притеснен.       

            -Извинявай, без да искам – каза той.

            -Как без да искаш, това не беше една дума, това беше цял роман на корейски!!!

            -Явно съм забравил да го преведа. Съжалявам. Наистина съжалявам – заоправдава се той.

            -Какви простотии... – започнах аз, но изненадващо Рин стъпи в полезрението му. Лицето му беше все още ведро, но в очите му светеше заплашителен блясък.

            -Той ти се извини – каза Рин – престани да се заяждаш. Ти не ни научи как да го правим, извинявай много.

            Челюстта ми зейна. 

            -Той със сигурност знае, че си мисли на корейски, да му е*а майката!!! – махнах към Те-хьон с гняв. Кореецът сега изглеждаше още по-обезпокоен.

            -Не исках да те ядосвам, Фера – каза той – съжалявам....

            -Стига си се извинявал, Те-хьон-а – сряза го Рин и върна погледа си към мен. Усмихна ми се леко – ти трябва да се извиниш на приятеля ми. Все пак това му е първия път, така че се успокой и ни научи като хората. Както знаеш, нямаме време.

             Стиснах челюст. Те-хьон заклати глава.

            -Не, Рин, няма нужда да ми се извинява – настоя кореецът – Фера, може ли да опитам отново. Ще дам всичко от себе си!

            -Добре – въздъхнах, докато усещах как гневът ми се изцежда от невиния поглед в големите очи на корееца. Как, по дяволите, някой азиатец имаше такива големи очи?

            Те-хьон си пое дълбоко въздух.

            „Съжалявам, че не прецених” – проблесна гласът му в главата ми. Сърцето ми подскочи. Не очаквах толкова бързо да успее.

            „Аз съжалявам, че ти избухнах” – изпратих му. Той ококори очи с изненада, докато Рин местеше погледа си от единия от нас върху другия.

            „Ще се погрижа Лиса да е в безопасност” – изпрати ми Те-хьон. Аз усетих, че съм се усмихнал, изпълнен с облекчение.

            „Искам да ми изпратиш превод на онази твоя мисъл одеве” – казах му.

            „Ще избегнем тази криза със сигурност” – гласяха мислите му. Изсумтях.  

            „Браво, да ме впечатлиш ли се опитваш?” – попитах го.

            „Съжалявам, сгреших. Сега се старая повече.”

            -Добре, достатъчно. Ти се научи. Да видим Рин – обърнах се към близнака ми, който ме гледаше отново без заплашителен намек, а с усмивка и спокойствие. Въпреки че изведнъж ми беше станало ясно, че не бива да нападам Те-хьон пред Рин, защото може да стане опасно. 

---

:) Очаквам коментари и отзиви! Всяка една ваша дума е важна за мен и ме вдъхновява да продължавам! Благодаря за вниманието!

-Дани