Усети, как логиката ù се изплъзваше. Май отдавна се беше изплъзнала. Нямаше сили да се усмихне, но съзнанието ù отбеляза усмивка. Онзи, убиецът от съня, познаваше от кварталната градинка. Заговориха се веднъж заради есенните листа, които кичеха невзрачните алеи. После, уж случайно, започна, да минава често от там. Накрая бързаше да свърши деня, за да отиде в градинката. Той винаги беше там. Това ù се струваше странно, но така и не разбра този човек, има ли други занимания, освен да наблюдава живота в градинката. Сядаше до него и го слушаше. Той всеки път ù разказваше по една приказка. Измисляше си я на момента, а тя винаги носеше някаква мъдрост. Харесваше ù това, толкова ù харесваше,че започна да го смята за най-важното нещо от деня. Приятелите ù смятаха, че се влюбва. Само тя знаеше, че не е вярно. Изпитваше някаква друга необходимост от тоя човек. Убеждаваха я, че е обсебена от него, че той манипулира живота ù, дори за вуду магии споменаваха. Тя само се смееше, знеше, че е влюбена в приказките му, те я хранеха. Бездомник бе този човек. Носеше дълго палто, на което пишеше Raifel, старо и мръсно, обувките му бяха скъпи , олющени мокасини. Изглежда е бил богат преди. Никога не се осмели да го попита за миналото му. И той никога не каза нищо за себе си. Понякога погледът му блуждаеше някъде, рееше се в миналото може би. Друг път лицето му беше толкова напрегнато, че тя сядаше до него, без да смее да продума, за да не спре потока на мислите му. Никога не я гледаше в очите, разказваше своите приказки, гледайки старите си обувки. Говореше тихо, гласът му бе лиричен тенор. Понякога, тя си мислеше, че е гладен. Нарочно купуваше храна, отивайки при него. Той хапваше няколко хапки и после хранеше гълъбите. Когато го питаше защо ù разказва приказки, отговаряше така:
- Аз ти показвам, показвам, показвам, но както е написано в старите книги,
не може да се покаже. Ако строша огледалото, този, който се оглежда, ще умре. Легендите за огледалото са написани за това, малки късчета останало знание, скрито в легенди и приказки. Хората се страхуват най-много от свободата, крият се зад огледалото.
Не заспа цяла нощ, вградила погледа си в рамката на прозореца. Нищо повече не се случи. На сутринта Бог реши да забърка друга каша, този път с вкус на веселие.
Тъкмо топлеше млякото, когато чу глъч на двора. Излезе.
- Господи, открих те най-после! – Ана, нейната Анка, нейната сладка дружка – Благодаря Ви, че ме доведохте! – заразмахва тънки ръчички срещу две деца, които ù бяха помогнали да намери къщата. Беше вълнуваща в танцувалната си походка, подобаваща за най-изискан бал. Толкова важна изглеждаше, че клоните на дърветата правеха реверанс пред нея. Елена подскочи като ужилена от оса. Запрепъва се по стълбите.
- Миличка Ан, какво правиш тук? – увисна на врата ù.
- Ако не ме искаш, казвай, да се връщам!
- Нее, напротив, ти винаги се появяваш на точното място и в точното време. - след купища прегръдки, седнаха да си поговорят.
- Кажи, как така се накани да дойдеш и защо не се обади предварително! – последната думичка се проточи, защото Елена забеляза учудената физиономия на приятелката си.
- Ти ме покани, а не ти се обадих, защото телефонът ти е вечно изключен. Учудвнето този път беше за нейна сметка. Не беше я канила.
- Онзи ден получих писмото ти и днес тръгнах. Няма да си оставя дружката сама.
- Какво пишеше?
- Моля?
- Какво пишеше в писмото?
- Би трябвало да знаеш, нали ти си го писала? - Елена поклати глава в отрицателна посока. Не беше писала никакво писмо, дори нямаше откъде да го напише. Някой беше влизал в пощата ù. Гледаха се в очите, Погледи, пълни с въпроси. После се прегърнаха.
© Зорница Все права защищены